Като по поръчка излезе книгата на Йеспер Юл – „Агресията“. Уродливо и нетърпимо стана времето, в което не смееш да ходиш из улиците, защото там ще се сблъскаш с явна агресия. Отказваш да следиш новините, освен ако в пристъп на нездраво любопитство не искаш да храниш очите си си с кървави зрелища, а мозъка – с безумна статистика. Детската агресия пълзи като плевел и колкото повече се мъчим да го изкореним, толкова по-голяма е вероятността да се задушим в него. Международно признат педагог и семеен терапевт, Йеспер Юл произхожда от Дания, за която твърдят, че била най-щастливата нация в света. Не оспорваме този факт, нито е момент за остроумия в стил Шекспир („Има нещо гнило в Дания“). Прави чест на един специалист, че не замита под килима проблемите в общуването и не морализаторства зад воала на мъгливи европейски ценности. Четете го:
„Възможно ли е родителите, възпитателите и педагозите да са се откъснали от действителността и просто да са се капсулирали в своя екзистенциална сфера, в която няма друго, освен любов? Нищо подобно! Те просто са възприели специфичен начин на говорене и поведение, който на външен вид изглежда неагресивен. Бихме могли да го наречем „насилствена приветливост и коректност“. В действителност обаче, той представлява добре прикрита агресия и вербално насилие и е инструмент на по-възрастните и по-красноречивите в общуването им с онези, които са по-млади и нямат дар слово“
...
„Едно датско изследване, в което са се включили пет детски градини показва, че повечето деца в градините имат усещането, че големите ги ругаят през 80% от времето, което прекарват заедно. Възрастните на свой ред твърдят, че използват груби думи едва през 20% от времето. Разликата произтича оттам, че възрастният разпознава поведението си като агресивно само тогава, когато повиши глас и заеме гневна или заплашителна поза“.
…
„Посланието, което отправяме с думите си, е извънредно важно, затова то трябва да идва от самите нас. „Не ми харесва, че…“, а не „Ти еди-какво си…“ Когато посланието е лично, то може да е придружено от всякаква интонация – и гневна, и тъжна, – но няма да нарани детето. Ако сте истински ядосани, че малчуганът ви е ударил, и крещите с пълно гърло, че това не ви харесва, не е изключено да го стреснете, но спонтанната ви реакция няма да накърни достойнството му и психичното му здраве, ако поемете отговорност за гнева си и по-късно отидете при детето, за да му кажете: “Извинявай“. Прегърнете го и го целунете. Детето ви ще се успокои, защото ще усети, че и двамата сте просто хора. Ако изберете другия път и му припишете вината за изблика си, то ще се почувства малоценно, същевременно ще е и объркано от двойния аршин, с който мерите своето поведение и неговото.“