Лира Литературно-рекламна Агенция
Днес, 30 януари, се навършват 132 години от рождението на големия поет символист Теодор Траянов . Роден е в Пазарджик, но родът му произхожда от Кожле, Македония. Брат му Асен Траянов (1885-1940) е военен инженер и изследовател на Венецуела. Теодор завършва Първа мъжка гимназия в София (1899). Следва във Физико-математическия факултет на Софийския университет (1899-1900) и във Висшето техническо училище във Виена (1901–1908). Дипломира се, като архитект. Участва, като доброволец в двете балкански войни през 1912–1913. Включва се в четата на Христо Чернопеев. Заема различни дипломатически длъжности в Българската легация във Виена (1914–1920) и в Българското генерално консулство в Бреслау (Вроцлав, 1922). През 1921 г. временно е освободен от длъжност и пребивава в България. През 1923 г. правителството на Александър Цанков окончателно го отзовава. Траянов се завръща в родината и се отдава на литературна дейност. В периода 1926–1933 е учител в Първа мъжка гимназия в София. Член-учредител е на Македонския научен институт.
За пръв път печата стихове през 1899 г. в сп. „Смях“. Сътрудничи на изданията „Българска сбирка“, „Наш живот“, „Демократически преглед“, „Художник“, „Ново общество“, „Съвременник“, „Съвременна мисъл“, „Свобода“, „Художествена култура“, „Факел“, „Звено“, „Народ и армия“, „Везни“, „Парнас“, „Хиперион“, „Модерно изкуство“, на алманаха „Южни цветове“, на вестниците „Ден“, „Оса“, „Злъчка“, „Епоха“, „Вестник на жената“, „Зора“, „Литературни новини“, „Мисъл“, „Заря“, „Литературен глас“, „Литературен свят“, „Мир“, „Литературен живот“ и др. Публикува в литературни сборници и антологии — „Българска антология“ (1910), „Поетична година“ (1915), „Най-отбрани песни“ (1917), „Млада България“ (1922), „Одрин“ (1923), „Лорд Байрон“ (1924). Заедно с Иван Радославов и Людмил Стоянов редактира през 1922-1931 най-голямото българско символистично списание — „Хиперион“. Съществено влияние върху идейно-естетическото му съзряване оказва дългогодишното му пребиваване във Виена, къдетосе запознава се в оригинал с трудове на немски философи като Йохан Готлиб Фихте, Георг Вилхелм Хегел, Едмунд Хусерл, Фридрих Ницше, с писатели романтици и неоромантици. Приет е от виенската артистична бохема, свързва се с писатели като Райнер Мария Рилке, Артур Шницлер, Хуго фон Хофманстал, Стефан Георге, Херман Бар и др. Включва се във виенския културен живот — негова драматизация (пантомима) на „Младият крал“ от Оскар Уайлд (музика Д. Караджов) е поставена във Фолксопер (1914). Траянов е най-последователният български поет символист, за когото символизмът е преди всичко философия. Творец с високо самосъзнание; символистичната му поетика е по-скоро от рационален, отколкото от интуитивен тип. Заедно с Пейо Яворов Траянов е родоначалник на българския символизъм. Мнозина критици (най-вече от кръга около списание „Хиперион“) смятат стихотворението му „Нов ден“ (сп. „Художник“, 1905) за начало на символистичното направление в България. Иван Радославов провъзгласява Траянов за създател на нова епоха в българската литература. Цялото творчество на Траянов е подчинено на стройна концепция — постигане на универсалното чрез пълното изживяване на индивидуализма („Regina mortua“, „Химни и балади“) и чрез превъплъщаване на българския дух, отразен в историческата съдба („Български балади“), националния мит („Романтични песни“) и националния гений („Пантеон“).
Умира на 15 януари 1945 г. в София.
Новият ден
Под глух тътнеж просторът цял трепери,
звезди отскачат в пътя замъглен
и през разтворени железни двери
сред златен прах пристига новий ден.
Подава свойта празна чаша, гледа
дали нектар зората ще налей,
а тя целува го, изчезва бледа,
далек се само нейний плащ белей.
Зимен заник
Студеното слънце печално изпрати
към снежни пустини прощален завет,
припламнаха сини висулки от лед,
тих повей натегнали вейки поклати.
Към снежни пустини с прощален завет
безлистният скелет разгръща обятия,
тих повей натегнали вейки поклати,
отнигде утеха, отнигде ответ.
Безлистният скелет разгръща обятия
към белия гроб на надежди безчет,
отнигде утеха, отнигде ответ,
отпадат отнякъде сенки кръстати.
Към белия гроб на надежди безчет
тих повей натегнали вейки поклати,
отпадат отнякъде сенки кръстати,
към снежни пустини прощален завет.
Лунен воал
Склонява есенния лес главата си
над рамото на нощна самота,
луната в лъстен танец се понася
на сенчести задремали листа.
Лети, безкраен бял воал развява,
но в миг притихва шеметна игра,
в светливите извиви се явява
отсянката на майската зора:
скръбта говори в царствена осанка,
ням укор мъртви устни е сковал,
в леса по тъмни върхове и гранки
загасва бавно сребърен воал.
Земен зов
С божествена усмивка
през светъл сън подаваш
разискрен златен плод,
прозирната обвивка
пред моя трон оставяш,
копнее зрял живот!
Полюбих твойто лято
и пълната му чаша
със златокъдрав сок,
да вкусим всичко свято
сред таз безгрижност наша,
богиня – ти, аз – бог!
Полюбих твойта младост,
с видения, жадни
за радост и живот!
Да тръгнем, в тъмна сладост,
към твойто светло пладне,
полюбих земний зов!
Поезиятана Теодор Траянов тук
