Начало / Любопитно / Пол Теру: Мураками е един от най-потайните писатели (откъс от „С призрачния влак през Ориента“)

Пол Теру: Мураками е един от най-потайните писатели (откъс от „С призрачния влак през Ориента“)

АНОТАЦИЯ

Трийсет години след епичното пътешествие, описано на страниците на превърналата се вече в класика творба „С призрачния влак през Ориента“, най-успешният автор на пътеписи в света изминава отново близо 45 000 километра, прекосявайки Източна Европа, Централна Азия, Индийския полуостров, Япония и Сибир.

Преди няколко десетилетия със своя разказ за голямото пътуване с влак из Азия Пол Теру буквално постави основите на съвременния пътепис. Трийсет години по-късно описаният от него свят е преживял разтърсващи промени. Съветският съюз се разпадна, а Китай бележи възход; Индия процъфтява, докато Бирма се задушава под управлението на диктаторски режим; Виетнам се радва на просперитет след хаоса, който американците създадоха там по време на предишното посещение на Теру. И никой не е в състояние да улови по-добре тъканта, гледките, ароматите и звуците на този променящ се пейзаж от Пол Теру.

Неговата одисея го превежда през Източна Европа, все още изтрезняваща от годините на комунистическо управление, през разтърсваната от напрежения, но радваща се на благополучие Турция, към Кавказ, където Грузия куцука назад към феодализма, докато съседен Азербайджан се наслаждава на подхранвания от нефтените находища капитализъм. Теру описва тези свидетелства от първа ръка, пътувайки също като местните жители – в задушни влакове, раздрънкани автобуси, съмнителни таксита или пеш, със затънали в калта ходила, – натъквайки се на уникални приключения: от срещите с литературни знаменитости (като спаринга с проницателния Нобелов лауреат Орхан Памук) до такива с разпуснати спътници (като изтърпяването на едноседмичен запой по Транссибирската железница). И навсякъде, където отиде, благодарение на ненаситното си любопитство и безпогрешен усет за детайла, той не престава да се вдъхновява, просвещава, образова и забавлява.

ОТКЪС

Понеже привидно Япония е свят, в който властват редът, приличието  и сдържаността, книга, която разказва за хаоса и бесовете на това общество е като надникване в тъмната половина, в криещата се под повърхността несигурност. Въпросната книга, „Андагураундо“ от Харуки Мураками, разказва за чудовищния атентат с отровен газ в токийското метро през 1995 г. Ето какво пише Мураками: „Друга причина за интереса ми към атентата с газ в Токио е, че това стана именно в метрото. Подземните светове –  кладенци, подлези, пещери, подпочвени извори и реки, тъмни улички, подземни тунели – винаги са ме пленявали и са важен мотив в моите романи. Този образ, сама­та идея за таен проход, веднага поражда истории в главата ми“.

Според Мураками нападението със зарин върху хората, които сутрин отиват на работа с метрото, е ключов момент в следвоен­ната история на Япония, истинска травма върху националната пси­хика. Атентаторите са членове на псевдобудистката секта „Аум Шинрикьо“, чийто гуру, полуслепият параноик Шоко Асахара, превръща своите последователи в командоси. Един ден десет души се спускат в токийското метро и пробиват запечатани торбички с от­ровния газ в осем от влаковете, които циркулират из подземната мрежа. Заринът е смъртоносен за хората дори в много ниски дози. Дванайсет души загиват, а хиляди други получават увреждания, някои от тях за цял живот. Само за миг е извършено посегателство сре­щу реда в Япония, а цялата нация усеща, че вече не е в безопасност.

Мураками разглежда това събитие като сеизмичен трус, подобен на земетресението в Кобе от същата година. „И двете бяха кошмар­ни изригвания изпод краката – от подземния свят.“ Откъдето идва и заглавието на книгата, „Ъндърграунд“ – хроника на атентата със зарин, който прилича на „една-единствена масова експлозия“. В нея се разказват историите иа много от замесените в събитието хора – жертвите, членовете на сектата, очевидците. Каза ми, че написал книгата, защото дълги години живял в чужбина, но „винаги съм искал да постигна едно по-дълбоко разбиране за Япония“.

И аз исках същото. Затова прочетох книгата и държах да се срещна с Харуки Мураками в Токио. Този прозорлив човек щеше да бъде идеалният гид, пък и срещата ми с него щеше да ми помогне да се свържа с този град от странници.

Японците нямат склонност да говорят за провалите си или да поставят под съмнение действащата система, нито да откажат да постъпят на работа в някоя фирма, да седят и да си подсвиркват. „Епистрофа“ или „Здрач с Нели“ на Телониус Монк, или да се отдават на доброволно изгнаничество. Харуки Мураками живее цял живот като пълната противоположност на чиновник на заплата, следвайки всички забранени пътеки, но въпреки това този стегнат, изключително здрав мъж ми се струваше (в зависимост от онова, което казваше в момента) едновременно най-типичният и най-малко типичният японец, който познавам. Писател в отлично здравословно състояние е оксиморон. При все това Мураками е участвал в 29 маратона и се е съсрезавал много пъти в триатлони. Дори веднъж в продължение на 11 часа и половина, се е надпреварвал на 100 километрова дистанция.

–      Наистина ли си пробягал цялото това разстояние? – попитах го аз. – Как се чувстваше на следващия ден?

Когато се усмихва, което не се случва много често, лицето на Мураками  добива изражението на херувим. Но този път се усмихна и отвърна:

–      Не ми беше толкова зле.

Той не рекламира този подвиг, нито обикаля страната, за да представя книгите си и да раздава автографи. Идеята да бъде публична фигура го отблъсква до такава степен, че никога не се е появявал по японската телевизия или в книжарниците, не изнася лекции, не надписва книги и изобщо не е излизал от анонимност в Япония – въпреки че е преподавал в Съедининените щати, в Харвард и Принстън, а от време на време е представял там и свои книги. Но не желае ликът му да е разпознаваем в Япония.

Друг японски аспект от кариерата на Мураками е изборът му да прекара относително голяма част от зрелия си живот в чужбина – Гърция, Италия и Съединените щати (където се бяхме запознали). От време на време се връща в Япония, в дома си в Ойсу, където обича да си почива, като слуша записи на американски джаз от колекцията си от 6000 грамофонни плочи, всичките винилови. В това отношение той се проявява като типичният японец – хобитата или вярванията тук са обсебваща страст – независимо дали става дума за джаз, Томас Харди, Елвис, укулеле, или маркови облекла. През XVII век християнството в Япония става толкова модерно, с масови покръствания и кръщения, че шогунът го обявява извън закона. Но вместо да се предадат, японците християни избират да се превърнат в мъченици, което е тема на мрачния роман на Шусаку Ендо „Мълчанието“.

Свързах се с Мураками. Той е един от най-потайните писатели, които познавам, но в същото време и един от най-енергичните и надарени с буден ум. На някого може да му се стори съвсем обикновен. Става всеки ден в четири сутринта („преди ставах в пет“), за да започне работния си ден, и пише до към девет-десет часа; през останалата част от деня прави каквото си иска, обикновено бяга. След десет сутринта свива рамене и казва: „За днес приключих с работата“.

Подобен режим е спазвал и Антъни Тролоп. Ирландският му прислужник го събуждал в четири сутринта, като му носел свещ и чаша чай. Тролоп пишел, докато станело време за закуска, след което отивал на работа в пощата, където бил началник. Въпреки че в сравнение с мечока Тролоп Мураками има по-скоро вид на елф (или дори на тюленче), той притежава неговото положително отношение и хъс за работа. Любознателността и познанията му за западната култура и американската литература са неизчерпаеми. Освен написаните от него 12 книги с художествена проза и документалната „Ъндърграунд“ Мураками е превел на японски и много американски автори – сред тях са Фокнър, Фицджералд, Реймънд Чандлър, Труман Капоти и моя милост („Краят на света“).

Мураками от рано става бунтар. В „Ъндърграунд“, когато говори за конформизма на японското общество, той цитира японската поговорка „Стърчащият гвоздей попада под ударите на чука“. Това обаче не го впечатлява. Отказва да следва предначертания житейски път на японеца – работа в една и съща фирма, за цял живот. На 22 години се жени за приятелката си от колежа, Йоко („родителите ми бяха разочаровани“), работи почасово различни неща („много разочаровани“), живее в къщата на тъста си и отваря джаз клуб, кръстен на домашния му любимец, „Котарака Питър“.

–      Беше много забавно.

Но нямал никаква представа какво иска да прави, освен че не иска да спазва правилата. Баща му бил професор по японска литература. Обаче Харуки не четял японските автори. Вместо тях поглъщал Труман Капоти, Чехов и Достоевски, докато слушал Телониус Монк.

Така минали седем години. Един ден получил откровение свише. Било през пролетта, в началото на бейзболния сезон. Годината била 1978-а. Бил на 29, седял на стадиона „Мейджи джингу“ и гледал мача.

Изведнъж го осенила следната мисъл (той я изрече на глас):

„Ще пиша. Ще бъда писател“. И се почувствах благословен.

До този момент не бил написал и дума. В университета „Васеда“ учел театър.

–      Прибрах се вкъщи и започнах да пиша роман.

И не след дълго го завършва. Книгата е със заглавие „Чуй песента на вятъра“ и излиза през 1979 г. Историята за откровението свише  по време на бейзболния мач е разказана в много интервюта. Тя съдържа елементите на традиционните митове за сътворението – внезапно запалване на искра и пречистване чрез абсолютна убеденост.

Но нейната мистичност е в унисон с тона на прозата на Мураками,  която се отличава с непонятно спокойствие, което се дължи на смялата на гледната точка или на разказвача, героите, раздвоени между Рая и Япония, техните загадъчни мотиви. Но другият аспект на историята за появилото се по време на бейзболния мач вдъхновение – ракетата-носител на божественото откровение, Диамантената сутра в бейзболен вариант – е това, че Мураками вярва в нея.

–       Е, книгата не беше, хм, най-добрият роман. След това написах „Пинбол“. И чак тогава първата ми добра книга – „Преследване на дива овца“. Оттогава не съм спирал. Писането е моята страст. Моята любов. Никога не съм изпадал в творческа криза. Не съм искал да правя нищо друго.

Той е най-популярният и най-превеждан японски автор. Пращящ от здраве, пълен с идеи, жаден за знания – в Япония го обичат. Но въпреки това остава невидим и хората на улицата не го разпознават, поне той така ми каза – още един призрак.

Срещнахме се в Токио в един студен ден. Той носеше сини джинси и кожено яке, вълнен шал и кожени обувки за бягане. Среден на ръст, деликатен, наблюдателен и лаконичен, той излъчваше невинност, но и твърдост. На фона на упражняващите тази професия, прочута със съмненията в собствените възможности, вярата му в самия него – чувството, че литературното му призвание е едновременно и мисия, и любовна авантюра – е една от най-отличителните му черти като писател. Той до такава степен вярва в себе си, че някой може да сбърка увереността му с арогантност, но всъщност става дума за сила на волята от онзи вид, който ти помага да бягаш стотина километра нагоре-надолу по хълмовете без почивка, а на следващия ден Да станеш и да продължиш да пишеш романа си оттам, докъдето си стигнал.

Днес вече сигурно си написал една глава – казах аз, когато се срещнахме. Беше десет часът сутринта.

–      Не цяла – отвърна Мураками и се усмихна. – Какво искаш да правим?

–      Просто да се разходим.

Бях му казал веднъж, преди години, така, между другото, че бих искал да науча повече за различните предмети от бита – кухненска посуда, дърворезбарски сечива, ножове. Всички тези уникални за японската култура пособия – купичките и тенджерките за соба, длетата и дърворезбарските ножове – все още се произвеждат в Япония. Никъде другаде в света не можеш да видиш трионите със странна форма, които са много специфични и предназначени за оформяне на кедрови дъски и за изглаждане на ръбовете на раклите и типичните тансу. Това са последните модели на традиционно изработваните инструменти.

Мураками беше запомнил този разговор и сега ме подсети. Каза, че някои от тези предмети се продавали на точно определена улица. Показа ми я на картата, която беше свалил от интернет. Държеше я в една папка заедно с карти на други маршрути, които беше подготвил за мен като дневна обиколка из алтернативно Токио – ъндърграунд във всяко едно отношение.

На него му доставяше удоволствие да изучава тази материална култура, защото, от една страна, въпросните инструменти бяха характерни единствено за Япония и бяха много умело изработени. Мураками отрича, че влага в книгите си някакъв дълбок смисъл и се е обявявал против тълкуването на текстовете му, но някак над всичките му творби, и особено в „Ъндърграунд“, витае идеята, че Япония се намира в безпътица.

Повдигнах въпроса, докато пресичахме парка пред хотела ми, покрай гара Уено.

–      По време на войната изпитвахме гордост и тревога – каза той.-Ранните успехи, после поражението. Окупацията беше тежко време – американски войници…

Махна с ръка, сякаш да покаже, че сред кедрите и върбите край брега на езерото Шинобазу се бяха излегнали американски войници, в къси камуфлажни панталони и огромни кубинки, които ни поглеждаха изпод слънчевите си очила. Припомнянето за капитулацията на Япония беше унизително, но благородният начин, по който Мураками го приемаше, ми припомни думите на Борхес: „В поражението има достойнство, което шумната победа не заслужава“.

Мураками говореше почти в телеграфен стил и внезапно прекъсваше мисълта си. Започваше да казва нещо, след което се спираше и млъкваше. За мен това вглъбено мълчание беше израз на увереност, не на свенливост. Почти не задаваше въпроси. На моменти имах чувството, че се е отнесъл нанякъде, макар да ме набблюдаваше внимателно.

–      Ние се възхищавахме на Макартър – и още го прави. Той е като баща на нацията.

–      Малцина американци се сещат за него – казах. – Уволниха го и той потъна в забвение.

–      Той ни помогна да изградим всичко наново. А ние трябваше здравата да се потрудим. Бомбардировките бяха унищожили много неща, особено там.

Той посочи една оживена улица отсреща – „Каппа Баши“ – където се продаваха всички онези кухненски пособия, кошници, лакирани изделия, ножове, цедки, чайници и дървообработващи инструменти. Имаше предвид запалителните бомби над Токио, от които загиват повече хора отколкото от атомните бомби. През 1945 г. Япония е унищожена. Всички градове с изключение на Киото, са в развалини. Половината сгради в Токио са изпепелени. Заповедта, която Макартър издава като главнокомандващ на Съюзническите сили, е: „Да се възстанови Япония“.

Усетих необичаен трепет и мъка в гласа на Мураками, затова му спестих очевидния факт, че Япония ни беше въвлякла в тази война с нищо непровокираното нападение над Пърл Харбър. Но за мен беше ясно, че беше изпаднал в онова настроение от мисълта за тежките следвоеннии години.

– Сега пак претърпяхме поражение – каза той. – Бяхме много добре – правехме пари. Знаеш какво имам предвид – фотоапарати, коли, телефони. Банките отпускаха кредити на всеки.

Но в един момент всичко свършва. Той ми описа как точно се спукал бабуру кейдзай, икономическият балон, през ’91-ва и ’92-ра, което дошло като гръм от ясно небе и някои дори били разорени. Този период на несигурност бил последван от две събития, които разклатили представите на японците за собствената им нация като стабилна и неизменна: земетресението в Кобе през януари и атентата с отровен газ в Токио през март. Преди това в продължение на почти десет години Мураками пътувал – най-напред в Италия и Гърция (драмата в романа „Спутник, моя любов“се развива на един от гръцките острови), а след това и в Съединените щати, където преподавал в Харвард, Принстън, Масачузетския технологически институт в станфорд. Трзи две чудовищни новини разтърсили Мураками, който се намирал далеч от родината.

–      Исках да се върна и да направя нещо за моя народ – каза той. Но в един момент се замисли, че може би е прозвучало като суета. Затова побърза да обясни: – Не за държавата – държавата няма значение. Хората обаче са истинското богатство на Япония.

Вървяхме по широката улица „Каппа Баши“ с магазините, но те не бяха онези, които той искаше да ми покаже.

Преди ’95-а единствената цел на хората беше да забогатеят – каза той. –  И ние успяхме посредством изобретателност и трудолюбие. Мислехме си, че това ще ни направи щастливи.

Той имаше изправена стойка, широки рамене и пружинираща походка и се движеше бързо.

–      И направи ли ви щастливи?

Той не отговори. Говореше, така както и вървеше, със собствено темпо. Това беше негова характерна черта: не позволяваше нито да го пришпорват, нито да го прекъсват; но винаги завършваше мисълта си.

–      Ние си мислехме: „Парите могат да решат всички проблеми“.

Стигнахме до едно кръстовище и изчакахме на светофара. Докато пресичахме, той не каза нищо, но когато минахме от другата страна, продължи:

–      Обаче здравото бачкане не ни направи по-щастливи. Разбрахме, че отговорът не е в парите. – Той млъкна отново, понеже видя, че си водех записки, но след малко пак заговори: – Имахме цели. Постигнахме ги, но това не ни направи щастливи.

–      А какви цели сте си поставили сега? – попитах.

–      Целта ни все още е същата – да сме щастливи и горди – отвърна той. Макар че търсим и нова цел.

Винаги съм възприемал японската култура като един неизменен набор от традиции и символи. Като храма Ясукуни.

Сетих се за него, защото предизвикваше смесени чувства (някои го сравняваха с паметник на нацистите), защото неговото съществуване беше още една победа за якудза („която дърпа назад и надясно“, както беше написал един наблюдател), но също и защото в „Ъндърграунд“ Мураками го споменава в един от въпросите си към член на сектата „Аум“. „Хората, които вярвали в императора, си мислели, че ако загинат за него, душата им ще почива в храма Ясукуни и ще намери покой“, пише той. В този храм се почита паметта ни убийците и изнасилваните в Нандзин, мъчителите на вражеските военнопленници, грабителите на Сингапур, садистите по време на Батаанския поход на смъртта, камикадзетата над Пърл Харбър, войниците, отвличали и изнасилвали корейски жени, като ги принуждавали да стават сексробини на армията на императора, и много други, смятани от чужденците за военнопрестъпници.

„С призрачния влак през Ориента“ тук

Богато разнообразие от над 20 000 заглавия.
Поръчай добри книги от Helikon.bg или на 02 460 40 40!

Прочетете още

methode_times_prod_web_bin_65e0403c-c727-11e8-9259-db41e732e46f

Харуки Мураками: Пиша от 40 години и знам как да го правя

Новата си книга сътворява в знак на почит към „Великият Гетсби“ и Фицджералд „Убийството на …