Лира Литературно-рекламна Агенция
„Погребаният великан“ – новият роман на британския носител на много награди за литература Казуо Ишигуро, е вече факт. Роденият в Нагасаки, но израснал на Острова писател работи върху книгата десет години. У нас тя ще бъде издадена от „Лабиринт“. Действието в романа се развива в епохата на крал Артур и разказва за стара семейна двойка, която се опитва да възстанови спомените. Аксел и Беатриче получават разрешение да напуснат града си и да се отправят на пътешествие, в което се срещат с рицари и дракони.
„Загубим ли спомените – казва Ишигуро, – губим душата си, запазим ли ги, губим способността да прощаваме. Искам хората да осъзнаят и приемат трудността на това да задават въпроси за това какво се помни и какво се забравя“.
Пътешествието на героите му е метафора за начина, по който социалната памет функционира, се казва в ревюто за книгата на „The Huffington Post“. Вестникът публикува и интервю с автора навръх английската премиера на „Погребаният великан“. Ето какво споделя Ишигуро:
––––––––
За писането на роман, който поне на повърхността се различава много от предишните му книги:
Моето основно намерение беше да пресъздам тези монолози, които бяха залегнали в предишните ми книги „Остатъкът от деня“ и „Никога не ме оставяй“ в образите на един единствен герой. Всеки един от тях се обръща към спомените си и понякога се крие зад неудобното си минало. В този роман въпросът: „Кога е по-добре просто да забравиш някои неща и да не се връщаш към тях?“ е задаван от повече от един герой. В него разказът не е от името на един герой и действието се развива в среда, която отсъства от предишните ми книги. Този път разказвам за две очевидни бягства и две много съзнателно взети решения. Това е нещо, което искам да напиша в продължение вече на 15 години. Търся отговора на този въпрос в много по-широки рамки – в обществото и нацията. Не можех да го направя само с един персонаж, както досега. Трябваше да опиша една цяла общност, за да развия сюжета.
За колективната памет и ролята й по време на война:
Идеята за „Погребаният великан“ се роди по време на войните в бивша Югославия и Руанда. Двете се случиха горе-долу по едно и също време – през 90-те години. Бяха озадачаващи и ужасяващи. Как хора, които са живели толкова близко един до друг с поколения, отглеждали са децата на другите едва ли не, изведнъж се обръщат едни срещу други в някакви малки селца и градчета. Съсед стреля по съседа си. Навсякъде е потресаваща касапница. Стигнало се е до някаква степен до погребване на колективната памет, което да осигури условия за тази омраза. Все още не съм зарязал и идеята да напиша книги за тези войни и места. Но си мислех, че ако го направя, ще бъде по-скоро журналистическо или историческо разследване, би ставало дума за отчуждаването на Югославия или робството в Британската империя и Америка. Хората смятат, че това са някакви отделни явления. Знам, че е прието да се смята, че един писател на художествена литература е противоположност на документалистите. Но смятам, че романистите трябва да направят крачка към разкриването на тези исторически нюанси в човешките взаимоотношения. Всъщност това можете да видите под повърхността на много романи. И тъй като и аз търся универсални истини, избрах да използвам в сюжета си среда, към която по принцип нямам особен интерес. До голяма степен този роман е метафоричен и всъщност се отнася за съвремието ни. Дори съм се чудел дали героите ми могат да се впишат например в Африка по време на Апартейда или в Япония в годините след Втората световна война. Всъщност случващото се е нещо, което историята ни припомня отново и отново. Все пак избрах да развия действието в книгата в някакво време, което изглежда по-скоро мит.
За писането на емоционални романи:
Признавам си, че не полагам особени усилия да бъда прецизен. В книгата от мъглите се появяват орки, от водата излизат пиксита (вид магически създания в шотландската митология – б.ред.). В книгите си никога не налагам и някакъв задължителен морал. Но ми харесва да наблягам на някакъв аспект на човечността. В никакъв случай не се опитвам да нареждам: „Направете това“ или „Правете така“. Просто казвам това, което аз чувствам. Затова емоциите в писането са много важни за мен.
За прошката и забравата в любовта:
Винаги съм искал да поставя този въпрос в рамките на брака. Интересува ме как се вписват спомените в един брак, особено ако той е дълъг, като този в „Погребаният великан“. Повечето семейни взаимоотношения продължават дълго време и за тези години със сигурност има неща и случки, които искаме да оставим зад гърба си. Винаги има някакви мрачни и тъмни моменти. Може би най-добре би било да ги погребем. Дали в един брак отричаме тежките мигове, забравяме ли ги? И какво става след това с любовта? Някак ми звучи изкуствено всичко, свързано с „единствената любов“, която остава. От друга страна, ако погледнем назад, дали ще разрушим любовта?
За надценяването на Марсел Пруст:
Ако трябва да бъда честен, намирам Пруст за напълно тъп. В книгите му наистина има някои прекрасни пасажи, но след това идват 2000 страници френска снобарщина и високопарни словесни маньоври и самохвалщина. Не съм убеден, че в „Търсене на изгубеното време“ той говори за паметта, за която аз пиша в „Погребаният великан“. Той наистина е добър в това да улови емоционалната стойност на спомените.
За описването на спомени в книгите и във филмите:
Убеден съм, че голяма част от романите боравят със спомените по един или друг начин – било то с някаква реминисценция или пък с приказка. Дори и сега в момента някой прави точно това. Не знам дали причината затова е, че като си спомняме, спомените са някак статични. Ако сега ви помоля да разкажете някой детски спомен, той ще е застинал като картина. Може да е пълен с емоции, но е трудно да се сетите какво се е случило преди или след този момент. Но правенето на филми е противоположно на това, което се случва със спомените. Филмът изисква конкретика и се движи по определен начин.
За паметта и забравянето като нещо свръхестествено:
Трябваше да измисля някакъв начин всички изведнъж да загубят паметта си. Това трябваше да е метафора на сложните отношения, които имаме в живота. Днес нашата памет е контролирана от медиите, шоубизнеса, историческите книги, музеите. Да вземем например учебниците – те са нагледен пример за това как някой се опитва да контролира обществената памет. Това е постоянна тема на диспути в Япония. В тамошните учебници не се споменава нищо за това, което японците са направили в Югоизточна Азия по време на Втората световна война. Това не се случва с магия. За книгата на мен ми трябваше обаче такава. Затова там има мъгла, която се спуска над земите и по свръхестествен начин кара хората да забравят. Някой може да каже, че е било за добро – за да спре вълната на отмъщението. Понякога само амнезията може да спре желанието за мъст. В романа мирът е запазен с мъгла. Но героите решават, че имат нужда от своите спомени, за да оцелее любовта им. Какво тогава да е решението? Получава се разделение, някои искат мъглата да остане, други – да се вдигне.
За разграничаването на жанровете:
Предполагам, действието в книгата можеше да се развива и в бъдещето. Тогава щяха да я категоризират като сай-фай. Но понеже се развива далеч назад във времето я наричат фентъзи.
Свързани заглавия
„Погребаният великан” на Ишигуро излиза на български веднага след световната му премиера
Новите книги на Ишигуро, Тони Морисън, Модиано, Кундера и Франзен са най-очаквани през 2015 г.
„Остатъкът от деня“ от Казуо Ишигуро (ревю)
Казуо Ишигуро: Японските филми са оказали силно влияние върху мен, но не и японските книги
„Остатъкът от деня” от Казуо Ишигуро (откъс и анотация)
„Лабиринт“ готви ново издание на „Остатъкът от деня“ на Ишигуро
Новите книги на Ишигуро, Тони Морисън, Модиано, Кундера и Франзен са най-очаквани през 2015 г.
Книги от Ишигуро тук
