Христо Караславов: Писането е и ярост, и съчувствие, и най-вече надежда

10.12.2014 Интервюта

Вторият роман на Христо Караславов „Разпоредителите на смута“ е номиниран за наградата „Хеликон“.

––––––––––––––-

Как бихте се представили пред публиката на „Книжарница” – все четящи хора?

– Христо Караславов, роден през 1968-ма, поет, прозаик, преводач, пътническа тояга, Везни, меломан, син на Слав, баща на Слав, автор на стихосбирките „Гарванът на мира“ и „Лято за изгнаници“, на романите „Джоб за дребни монети“ и „Разпоредителите на смута“, музикант в „Иванът“, любознателен човек.

Как приемате номинацията си за наградата „Хеликон”?

– Първоначално – с приятно учудване. После – с тихо удовлетворение. „Разпоредителите“ е от книгите, които бих нарекъл „личен епос“ или „частна митология“ – текстове, които изглеждат затворени в себе си. Радвам се, че някой я е разгърнал и си е дал сметка, че тя не е писана, за да говори на сянката си.

Какво е да си писател днес?

– Много са отговорите. Този, който ми е най-близък е да не преставаш да се движиш и вътре, и извън себе си, да опазиш бодливото зверче на любопитството си към цялото това странно и понякога малко страшно чудо, което ни заобикаля. Писането е и ярост, и съчувствие, и най-вече надежда. Безсмислено е да търсиш публика – смисълът е да търсиш съмишленици.

Ако зависеше от вас, на какъв тип книга и писател бихте дали награда?

– Ако наградата е нещо, което привлича четящите хора към определен автор и спомага да се обърне внимание на направеното от него, мисля, че чудесни разказвачи като Петър Делчев, Иво Георгиев или Мирослав Пенков отдавна заслужават много повече.

Кои български и чужди писатели според вас трасират литературата на ХХ и ХХI век?

– Странно, но не смятам, че авторите, които ме впечатляват са трасирали каквото и да било. Явно харесвам самотни особняци, вглъбени и по някакъв начин неотстъпчиво верни на себе си, прокарващи пътищата си без да се интересуват от тенденции. Кои литературни следовници обуславят имена като Б. Травен, Уилям Уортън, Робърт М. Пърсиг и дори Астрид Лидгрен?!… В чисто национален план, смятам, че сме длъжници на един словесен вълшебник от ранга на Йордан Йовков.

Кои са най-важните за вас книги и автори? С какво ви повлияха?

– Винаги съм обичал кръстоската на неща и стилове, които на пръв поглед изглеждат напълно лишени от сходство, взаимно изключващи се. Ако ме попитате къде е покривът, на който седят в задушевно мълчание Карлсон и Пиер Безухов или Остап Бендер и КилгорТраут, само ще свия рамене, но знам, че всички те имат някакъв отпечатък върху мен. Обичам текстът да е като движещ се пясък – постоянна игра на преливания – ирония, която прелива в нежност, грубост, която прелива във вглъбена отнесеност, стихиен екшън, който се уталожва в небрежна съзерцателност, мистичност по-ежедневна от солница на масата.Затова ще ги спомена съвсем накратко:Вонегът, Илф и Петров, неизбежният Маркес, Кортасар и Борхес понякога, Пол Остър донякъде.

От друга страна, в мен още стои едно остроухо хлапе, което мечтае за нещо напълно приключенско . Наскоро препрочитах „Островът на съкровищата“ на малкия ми син и открих, че не е загубила и прашинка от зверския си чар.

Всъщност, отвъд всички тези вълшебни наноси, най-голямо влияние ми е оказал стилът на историческите романи на баща ми – Слав Хр. Караславов – и не казвам това от някаква криворазбрана синовност. Отворете „Деспот Слав“, „Солунските братя“ и най-вече „В дните на цар Ивайло“ – ще откриете онзи вглъбен слог, който върви като едва загатнат звук под действието, поетика, която прелива в ежедневие или епос, взаимовръзката между разказвачите .., всичко това, което инстинктивно ми се иска да наричам мое. Защото не вярвам, че стилът се мисли. Стилът – това са инстинктите ни.

Как гледате на така модерните напоследък анкети: десетте книги, които промениха живота ви?

– Не им обръщам особено внимание, но и нямам нищо против. Всеки повод да си спомним за книгите и да поговорим за тях, в свят, затлъстяващ от преразход на лесносмилаеми забавления, е добре дошъл и дори дължим на подобни поводи известно уважение. В книгата има някаква магия, а опазването на магиите е симпатично занимание. Ако говорим за моите десет книги, то списъкът с опазени магии би изглеждал така:

„Три повести за Дребосъчето и Карлсон, който живее на покрива“ – А. Линдгрен

„Златният телец“ – Илф и Петров

„Франки Фърбо“ – Уилям Уортън

„В дните на цар Ивайло…“ – Слав Хр. Караславов

„Старецът и морето“ – Хемингуей

„Generation „П“ – В. Пелевин

„Синята брада“ – Кърт Вонегът

„Земя на хората“ – Сент-Екзюпери

„Балада за Георг Хених“ – В. Пасков

„Нюйоркска трилогия“ – Пол Остър

„Разпоредителите на смута“ тук

Свързани заглавия