Лира Литературно-рекламна Агенция
Станислава Чуринскиене е българска писателка и журналист. Родена е в София през 1976 година. Завършва психология и журналистика. Своята писателска кариера започва с романа „Бог да Благослови Стю” (2007). Истинска популярност обаче добива с книгата „Second Life” (2009), която поради засиления читателски интерес, бива разработена от БНТ в 30 минутен филм.
Романът е вдъхновен от едноименната онлайн игра Second Life, представляваща паралелният интернет живот на играчите. В началото на декември на книжния пазар излезе новият й роман от „Космоса с любов”.
–––––––––
По-лесно ли е да си български писател, когато живееш извън България?
– За писането – вероятно да. Животът в чужбина за повечето хора е живот извън познатото и за това извън зоната на комфорт. За мен поне, да съм толкова дълго време извън България се е превърнало в нещо като камъче в обувката – винаги е там, винаги го чувствам и боли по малко. Не толкова, че да ме убие, но достатъчно, за да разсипе всеки хубав момент. А когато постоянно нещо те изхвърля от зоната на удобството, се пише по-лесно. От друга страна обаче що се отнася до популяризирането, никак не е добре да си български автор (не ми се обръща клавиатурата да се нарека писател, наистина) в чужбина. Виждам, че в България има някакъв вид литературна сцена, с позиции, с вътрешни борби, ритания по кокалчетата, литературни кръжоци и кръгове.
В Белгия/Литва няма ли?
– Аз, за добро или за лошо, не мога да бъда част от това. Но, за да се популяризираш, е важно да бъдеш част от литературния живот на България, активно, с всичките позитиви и негативи на рекламата и публичността.
В Литва има и още как! В Белгия нямам представа. В Белгия живея ужасно затворен живот и пак общувам основно с българи и литовци.
Разкажи тогава за Литва, имаш публикувани книги и там…
– В Литва е наистина лесно. Там има около 5-6 утвърдени издателства, те се бият помежду си, съревновават се кой ще подпише с повече от утвърдените литовски автори. Нещата са изведени до много високо ниво на професионализъм, от най-малките подробности (например това, че в Литва почти не можеш да видиш добра книга с меки корици), до рекламата и популяризирането, което издателствата правят за и с автора. Но това са 5-6 издателства! А в България са стотици и хиляди.
А чете ли се повече според теб и…има ли това чуждопоклоничество – в смисъл – литовците повече ли ценят собствените автори?
– Да кажем, в България има една сериозна прослойка хора, която не чете изобщо. В Литва четенето не е изпаднало от живота на нито една група хора, но пък не съм срещала такива посветени на книгата хора, както в България. Литовците буквално са издигнали някои свои автори в култ, съпоставим с този на рок звездите от осемдесетте години . Но само някои.
На мен обаче много ми харесва, как се чете в България.
Как?
– Чете се с химикалка. Хората четат, записват, преживяват, осмислят и го отразяват в блоговете си после. В Литва няма такава книжна блогърска култура, у нас тя формира читателския вкус. И това не е никак лошо, защото има толкова много блогове и толкова много гласове, че човек може да свери версиите. Аз нямам приятели, които не четат, нито такива, чиито деца не четат. Някои от децата на приятелите ми дори вече имат свои блогове .
А ти как и какво четеш?
– В момента чета „Изплъзна ми се от езика“ на Ларш Собю Кристенсен и ако някой може да предизвика у мен желание да започна да пиша в свой книжен блог, това е този странен, дребен норвежец.
Обаче аз съм много тесен читател. Имам стереотип на предпочитани жанрове, които в последните години почти нищо не може да ме накара да прескоча. Обичам скандинавската литература, защото тя не е морализираща. Не се опитва да ми обяснява света. Всякаква литература, основана на такива напъни, ме дразни неистово.
Да дам пример. Нямам сетива за съвременната френска литература в най-популярния й в момента вид, например Мишел Уелбек. Знам, че той е на практика култов автор, но аз имах много особеното преживяване да се окажа в едно литовско село без нищо друго за четене, без интернет и нищо смислено за правене. И това беше единствената причина да дочета до край „Елементарните частици“. В противен случай щях да я захвърля след стотната страница. Всеки опит да се произведе висока, обясняваща света литература, ме отказва на първите сто страници, след като навърших 30. Преди това минаваше. Съответно, това, което обичам да чета са книги, които не се опитват да обясняват, а разказват. В които акцентът е върху историята. Без прекалено вторачване в изразните средства, във формата. Без да ми се налага, докато чета, да си представям как авторът, заел стойка на писател казва „Това колко добре съм го казал“, книги, в които се чува гласът на персонажите, не на автора.
Това ли е основното в персонажа на Ангелина от „От Космоса с любов“?
– Писането е като сънищата. Всички хора, които сънуваш, си ти самият, защото ти сънуваш. Същото е и с писането. На мен, като читател ми е така – ако автор не е всичките си персонажи, значи е писал неубедително.
Но има огромна разлика между това героите ти директно да говорят с гласа на твоите вярвания и убеждения и да ги преживееш като част от личния си опит, да ги поизмислиш малко и да ги пуснеш да се развиват по собствената си логика.
Добре, кое в „От Космоса с любов“ е твоят опит?
– Част от моя опит е усещането колко неразбираем и плашещ изглежда светът и животът, когато си дете. Колко голямо и заплашително е всичко и колко безпомощно се чувства детето. Колко много зависи от родителите си, колко много животът му се движи и се оформя във връзка с решенията и преживяванията на родителите му.
Оттам нататък, върху това можеш да насложиш всякакви сценарии на родителски решения и просто да късаш билетчетата за шоуто.
Моят опит е и това, колко е трудно да функционираш в група от връстници, в училище, колко е лесно да се оставиш да предпочетеш да те погълне стаята ти, музиката, дневникът.
В книгата има една сцена, в която Ангелина влиза в училище, за да си вземе изпит като частна ученичка, след като е напуснала редовната форма на обучение и получава паническа атака в коридора, когато връстниците й започват да излизат от класните стаи след биенето на звънеца. Това бих могла да съм аз, и досега изпадам в ужас, вляза ли в училище или детска градина. Смятай какво преживяване ми е воденето на детето на детска градина.
Спомена нещо, че си отпаднала от училище… така ли си се чувствала?
– Аз отпаднах от училище формално заради здравословни проблеми. Реално обаче направих всичко възможно, за да се откача, бях готова да си самонавредя по някакъв начин, за да не ми се налага да ходя. А бях от тези неприятни момичета, които са отличнички и „популярни“ и отрядна председателка. Но просто ми е трудно да функционирам в група. Груповият ритъм ме убива.
А как се случи така че набърка „комунизма“, за който каза, че си се клела да не пишеш, в книга?
– На мен ми е непоносимо мъчно за България. Обаче единственият начин да се върна, е да се разделя с мъжа си, а това ще бъде по-тъжно от раздялата с България. И докато гния в Белгия, мисля много за България, осмислям я, премислям я и много разказвам на хората за нея. И се хванах, че когато го правя, най-често я описвам с това какво стана с нея след 89-та и с езотеричния бум. Не знам, дали е, защото такива въпроси ми задават или защото аз я свързвам най-силно с това.
Факт е обаче, че такъв бум на езотериката и свързания с нея бизнес, не съм срещала никъде по света. И на хората тук им е интересно, разпитват…
А как си го обясняваш този бум?
– За нищо не мога да кажа „Това сто процента е следствие от другото“. Винаги си оставям значителен процент недоразбраност. Но – това е и в книгата в края на 70-те и началото на 80-те – Ванга, йогата като физическа и философска практика, какви ли не мистични учения бяха някакъв вид дисидентство. Людмила Живкова и мистиците около нея наистина направиха много за това – тя донесе Рьорих в България, например. Но това беше възможност да противостоиш на официалната доктрина с нещо по-интересно и вълнуващо. Във време, в което въпросът „кой съм, как съм се озовал на тази планета и какво се иска от мен“ бяха непрепоръчителни теми за размисъл. Всякаква форма на духовно дисидентство беше много добре приета. После завесата падна и нещата много се объркаха.
А ти чела ли си Рьорих, Щайнер, Блаватска и пр. и вярваща ли си?
– Аз имам богат опит с всякакви езотерични учения, защото след 89-та година с мен стана същото, което с всички българи – имаше много объркване и много възможности да се опиташ да си доставиш малко яснота за живота, вселената и всичко останало, четейки такава литература.
Не съм вярваща, в смисъл, че не съм християнка и не празнувам Коледа. Агностик съм. Убедена съм, че нещата отвъд видимото са съществуващи и определящи. Но не знам какво има отвъд видимото.
В Щатите бях на специализация по нещо, наречено „Четирите психологии“ и там имаше 30-часов курс по незнаене. Защото да не знаеш е много некомфортно и човек си пълни незнанието с какви ли не неща, само и само да му е спокойно, че знае. Но не мога да кажа „Бог създаде света за шест дни“, защото просто не знам кой го е създал, защо съм тук и какво се иска от мен. Опитвам се да правя най-доброто, което мога и толкова.
Коя е най-личната ти книга, книгата, в която най-много си ти?
– „Second Life“, така мисля. Или по-точно, най-много бях аз в нея към момента на написване. Сега не е така.
А променило ли се е виртуалното пространство от тогава и ти обитаваш ли го и сега, макар и по-дозирано?
– Аз го обитавам невъздържано, съвсем не дозирано. Няма как да е дозирано. Всичките ми значими приятелства са извън Белгия. И общувайки онлайн, винаги имам едно друго отворено прозорче, в което цъкам някаква глупост. Но имам дете, а на детето му трябва много внимание. И така съм естествено предпазена от пристрастяване. А що се отнася до това дали интернет -пространството се е променило – не мога да кажа друго, освен това, което бих казала за живота извън него. Всичко се движи и го прави непрекъснато. Интернет сега е много различно място от това, което беше през 2007. Тогава беше див Запад. Сега акцентът върху безопасността е много силен.
Каква е ролята на книгата… в живота на автора й и каква трябва да бъде ролята й в живота на читателя й?
– В живота на читателя книгата е ясна. Но допускам, че книгите, като всичко останало, се ползват и пишат от хората както и всичко останало. По различен начин, според човека. Предполагам, че за различните автори и читатели, книгите имат различна роля. В общия случай, в различните възрасти, книгите вършат различна работа. На много младите читатели, книгите наистина дават някакъв обяснителен модел за света, на млади години човек чете за отговори. На по-зряла възраст го прави, за да държи емоциите и ума си будни. Ако младите читатели имат нужда от обяснения, младите автори пък много искат да ги дадат, по възможност – на всички. И това е страхотно. Дебютните и ранните им книги носят самоутвърждаване и себеосъществяване, за това са пълни с толкова автентична, сурова енергия. В по-късна възраст дават удовлетворение и грижа за психичното здраве – ненаписаната книга може да те изяде и да те убие. При всички случаи, писането и четенето трябва и да забавляват, не в смисъл да веселят, а да те пуснат по най-дългата и най-хлъзгавата пързалка на емоциите, да ти държат сърцевината будна.
Интервюто взе Елена Бойчинова
Книгите на Станислава Чуринскиене тук
