Лира Литературно-рекламна Агенция
Нашето време бележи и смъртта на читателя
„Хагабула“ е книгата, която беляза по един хубав начин 2024-а – българската литература се оказа способна и след „Времеубежище“ преди година да предложи нещо стойностно, което да заинтригува света отвъд границите ни. Точно това се превърна и в централна точка в разговора ни с Тодор П. Тодоров – пребродваме страниците на неговия роман, но всъщност си говорим за времето ни и за онова, което човек е изгубил безвъзвратно. Самият той е доктор по философия и доцент в Софийския университет, където преподава Философия на Средновековието и Ренесанса. Може би и заради това отговорите му отекват надълбоко и ни карат да се замислим. „Хагабула“ е четвъртата му книга, тя беше номинирана за Награда „Хеликон“, преди да спечели и националната ни литуратурна награда за български роман на годината „13 века България“. После дойде и международното признание – книгата беше удостоена и със Специално споменаване на Наградите за литература на Европейския съюз.
„Хагабула“ се чете бавно, с наслада от добрия ѝ език, от аромата на литература – нека я разтворим заедно с нейния автор
– Г-н Тодоров, рядкост е напоследък българска книга да поглежда отвъд нашия род и земи, така да се каже… Какво Ви провокира да го направите в „Хагабула“?
– Никога не съм разбирал литературата като котловинна, по израза на Тончо Жечев, като принадлежаща и длъжна на локалното, родното, местното, като неспособна да надскочи дома си, в който по дух е дълбоко вкоренена. Напротив, литературата гледа към неизвестното, далечното, към териториите на пътя и онова, което е оттатък дома. Всеки разказ отвежда отвъд домашния праг, зове ни към Другото, което винаги обитава човешкото въображение. Просто така е устроен умът на човека – дори когато оставаме под родната стряха, духът ни е номад. Противното на това е късогледство и провинциализъм. Разбира се, литературата може да разказва и за локалното, но тогава също трябва да се откъсне по някакъв начин от собствената си почва и рефлекси, за да може да проговори.
– Чувствате ли някаква лична връзка с онзи край на света, с ацтеките – и как историята им отразява нашето време?
– Онзи край, за който разказвам в „Хагабула“, не е Америка на ацтеките или нещо друго от картата и фактическата история на света. Това е митичната родина на всеки живот, някакво несъзнавано, въображаемо място, откъдето идва един зов. „Нашето време“ трудно долавя този зов и едва ли го разбира, но знае за него. Всяко съзнателно същество знае. Под „съзнателно“ нямам предвид просто будно или функционално, това е друго. Това е зовът на нещо неназовимо и изгубено, което обаче винаги ще ни следва.
– Разкажете ни за случилото се в Брюксел – интересно е какви въпроси отправиха към Вас там пък за „Хагабула“?
– На церемонията в Брюксел ме попитаха как един роман, който ни връща толкова назад в историята, в същото време говори за актуалните проблеми на съвременния свят. Но съвременният свят не е нещо, отделено от миналото. Не знам защо мислим, че сме извън историята и тя не ни засяга. В същото време светът днес изживява грандиозни носталгии, вкопчва се в голямото въображаемо минало. Така беше формулирана и оценката на журито – че „Хагабула“ уж ни води с експедицията на конкистадорите в една фантастична планина, докато всъщност казва важни неща за реалния свят днес. Председателят на журито, Андрей Курков, заяви, че книгата чупи жанровите граници и показва иновативност в романовия разказ.
– Как гледате на определенията, че „Хагабула“ говори с езика на магическия реализъм? И изобщо, жанровете удобна дреха ли са за Вас?
– Това за магическия реализъм сам съм го казвал, но то не е жанр. По-скоро се отнася до стила, езика и светоусещането. Не мисля, че жанровете са в състояние да описват адекватно съвременната литература. И добрата литература изобщо. Днес всякакви маркетингови етикети се третират като жанрове. Всичко трябва да се дефинира, да се назове, да е ясно какво е. Това е дефект на отношението към литературата. Какво е „Името на розата“ например – криминален роман, исторически, философски? А „Война и мир“ исторически епос ли е, любовна трагедия, роман за Русия или за семейството, за човешката драма в света? Така сме приучени още от училище, да смаляваме всичко, да го смиламе, да му отнемаме живота. Децата декламират кое било водещото чувство в еди-кое си стихотворение на Ботев, какво бил искал да каже авторът. Все едно поезията и литературата имат нещо общо с подобно подреждане. Така се случва смъртта на читателя – акумулирането на информация и знание не е непременно четене.
– Какво сме изгубили безвъзвратно днес на фона на ония времена, които описвате? Възможна ли е Хагабула в наше време?
– Загубили сме невинността, едно вече невъзможно разбиране за света и живота, а също връзката си с природата, с другите, емпатията, приемането на онзи, който не е като нас. Всичко това е отдавна изгубено, независимо какво прокламираме. Обществото ни изглежда все по-зловещо. Не съм сигурен какво имплицира вторият Ви въпрос, но това човечество се движи главоломно към катастрофична развръзка. Друг е въпросът дали това е повод за надежда или отчаяние. „Хагабула“ дава един възможен отговор.
– Оня свят отпреди толкова столетия е на практика унищожен от Кортес, а нашият го прави и без външни завоеватели, има ли ясна причина според Вас защо се случва това?
– А сигурни ли сте, че няма завоеватели? Не е нужно да изглеждат като Кортес и конкистадорите, разбира се. Но това не е най-страшното. Лошото е, че ние сме съучастници в собствената си несвобода и в това унищожение, за което говорите. Защо се случва? Защото сме забравили онези неща, за които стана дума по-горе. Защото човекът отдавна се уподобява на изкуствения интелект – учи се да обработва информация, да е ефективен и функционален, но забравя да мисли и разбира. Забравя грижата и отговорността си за света и другите.
Човекът отдавна се уподобява на изкуствения интелект – учи се да обработва информация, да е ефективен и функционален, но забравя да мисли и разбира
– Ще излезе ли „Хагабула“ на други европейски езици и кое според Вас може да е препъникамък за бъдещите ѝ преводачи?
– Да, вече имам предложения от чужди издателства. Предстои романът да излезе на разни езици, но нека не изпреварваме събитията. Трудността около „Хагабула“ е в езика, в стила, но това в никой случай не е препъникамък за добрия преводач. Разбира се, книгата отправя предизвикателство към езика, а с това и към всеки превод, но аз обичам да сравнявам работата на преводача с тази на шамана – той е посредник между световете. А такова посредничество никога не е лесно, то изисква творчески усилия и метаморфози. Но аз вярвам в преводачите.
– И накрая, имаме ли право да говорим за българска вълна в европейската литература след „Времеубежище“ и „Хагабула“?
– Да, мисля, че с основание говорим за такъв пробив. Не са само тези два романа, които споменавате. Сещам се поне още две книги, които имат видимо присъствие на европейската сцена – „Направени от вина“ на Йоанна Елми и „Остайница“ на Рене Карабаш. Да, българската литература вече се вижда. Напуснахме котловината.
– От сърце благодарим!
