Лира Литературно-рекламна Агенция
Всяка страна, в която излиза „Стрелецът“ на Паулу Коелю, илюстрира книгата сама, като агентите на световноизвестния бразилец намират рисунките на българското издание за едни от най-добрите в международен мащаб.
Потърсихме художничката Лиляна Дворянова да ни разкаже повече за своята работа около притчата за ученика, готов за уроците на своя мъдър учител по стрелба с лък. Тя изглежда сякаш е написана за да бъде нарисувана точно така − медитативно, но и стремително. Разтварянето на текста в илюстрациите подсилва ефекта на цялото издание, което се превръща в един книжен сувенир, идеален за подарък или просто за размисъл и съзерцание.
– Г-жо Дворянова, книгата на Паулу Коелю отстрани изглежда благодат за всеки илюстратор, защото е пълна със символи. Лесно ли намерихте образите към тях?
– Да нарисувам тази книга беше голямо предизвикателство за мен. Коелю се опира на японското изкуство за стрелба с лък – Кюдо, в превод „пътят на лъка“. В основите на това ритуално изкуство са залегнали духовната чистота, правилната нагласа на съзнанието, стойката, умението, техниката и т.н. Коелю използва този ритуал, за да създаде една притча за това, как трябва да живеем, една метафора на живота. За да бъде в тон с това японско изкуство текстът се стреми към чистота и минимализъм и на пръв поглед не дава богат материал за илюстриране. В първия момент дори се стреснах – лък, стрела, тетива, изстрелване – какво толкова различно мога да нарисувам? Разгледах японски гравюри, потърсих информация за Кюдо, за което не бях чувала нищо досега и, разбира се, най-интересно ми беше да разгледам какво са направили другите художници по света, тъй като книгата е издавана на много езици и рисувана от много художници. След това проучване започнах да нахвърлям варианти и постепенно ми се избистри идеята, че към образа на лъка мога да вплета още един образ – на растението, дървото, израстването и по този начин да не оставам в чистия оголен образ на лъка, а да се фокусирам върху идеята за пътя като израстване.
Другото предизвикателство беше да надмогна моя стил. Обичам пищния образ с множество детайли и вътрешни истории, но духът на този текст изисква чистота и минимализъм и да постигна поне отчасти такова звучене ми беше доста трудно.
– Кое беше водещо при избора на цветовете за тази книга, те ù придават особена атмосфера?
– Нахвърлях си една палитра, когато започнах да рисувам пробите и чак когато завърших книгата осъзнах, че съм използвала близка до комплементарната цветова схема, т.е. цветове, които са противоположни като позиции на цветовото колело и създават усещането за силен контраст. Може би подсъзнателно съм се стремила да използвам идеята за противоположностите, за вечно разменящи се и преливащи се ин и ян в живота. Но не съм имала предварително концептуално решение за това, може би усет.
– Вие спечелихте наградата „Златен лъв“ за най-добър издателски проект за 2023 г. заедно с Емилия Дворянова за съвместната ви книга „Острови“. Разкажете ни как се работи с близък човек, който, макар и също пишещ иносказателно, е далеч от стилистиката на Паулу Коелю.
– За разлика от илюстрирането на „Стрелецът“, процесът на създаване на книгата „Острови“ е съвсем различен, защото в нея се оплитат Началата: от образ към текст и от текст към образ. Книгата „Острови“ е визуална книга и нейното начало са картини, графики и скици от моята изложба „Острови“. Дълго време убеждавах майка ми да направим заедно книга, тръгвайки от тези картини. Тя се дърпаше, защото пишеше в този момент романа си „Свидетели на небеса“, а може би и жанрът на визуалните книги не ѝ беше много близък и трябваше да излезе от уюта на познатото и да изпробва нещо различно. Най-накрая се „престраши“ и написа един прекрасен философско-поетичен текст. Процесът продължи с обсъждане, дописване и структуриране, а аз дорисувах новопоявилите се части и така в обща работа книгата се роди, като една много мащабна, философско–екзистенциална и визуална поема. Беше трудно, но и страшно интересно. Толкова ни се услади, че сега замисляме нова книга.
– Това че имате и философско образование помага ли ви в рисуването?
– Убедена съм, че това, което съм прочела и учила във философския факултет, се е уталожило в мен, като един пласт почва, от която израстват и се захранват моите образи и картини. Но до този пласт нямам рационален достъп и памет. Когато рисувам, никога не тръгвам от някаква чиста идея, по-скоро мисля в образи и ги оставям да буйстват, без да успея да ги озаптя и обясня в словото. Моето мислене е визуално и асоциативно и във философския ми беше доста трудно. Спомням си например, че когато трябваше да четем Хайдегер, имах чувството, че не разбирам кой знае какво, но текстът беше толкова красив и пораждаше толкова много образи в мен, че си струваше като визуално преживяване и осмисляне. Разбира се, дипломната ми работа беше свързана с теория на изкуството в катедра Естетика, но никога не се чувствах на мястото си, защото визуалното мислене не е достатъчно, за да се занимаваш с философия, трябва да можеш да го надхвърлиш. Ако мога да се пошегувам – така и не можах да визуализирам Кант, а къде без Кант?
– Вие сте и автор на учебници по изобразително изкуство. Влезте в ролята на учителя от „Стрелецът“ и дайте съвет на днешния ученик, непрекъснато вторачен в телефона си!
– Не се залъгвайте, че виждането е някаква естествена способност, с която се раждаме. То подлежи също толкова на образоване, колкото и езиковата грамотност. В този свят, изпълнен с образи, е изключително важно да гледаме с разбиране.
Разговора води: Людмила Еленкова
