Лира Литературно-рекламна Агенция
Людмила ЕЛЕНКОВА
„Октопод“ е съвременен роман от делника на Япония, който простира пипалата си на различни нива и грабва читателя с мистика и рационализъм, точно както японците живеят. Изненадата тук е, че книгата излиза под перото на руската авторка Анаит Григорян. Биолог по професия, тя е и японист – превежда класика, изравяйки съкровища от литературата на онзи загадъчен свят.
„Октопод“ кореспондира с начина, по който днес възприемаме Изтока, или самата Япония се отнася към чужденците. Главният герой Александър е хипстър, да кажем юпи за по-старите читатели, тоест полужив чиновник в банка на един японски остров. Когато го уволняват от работа, той не бърза да се прибира като пораженец в родната Русия, че какво ще каже на близки и приятели?
Действието пулсира, сякаш светват множество прозорци в прозрачен дом. Може да докоснем героите, които плуват пред очите ни подобно риби в аквариум, докато ние седим на масата отсреща и избираме онзи смисъл, който най-много ни прилича на японски деликатес.
Основният лайтмотив и свързващо звено между тях е октоподът. Него зяпа в една кръчма и Александър пред чаша кафе лате, бъбрейки със сервитьора. Изведнъж забелязва красивата студентка Томоко.
Началото на книгата е ефирно и небрежно, краят идва свръхестествено, с опустошително цунами. Между тези два момента се разгръща ветрило от безкрайни срещи и раздели, митове и приказки, трогателни и жестоки, в атмосферата на древни градини и модерни мегаполиси. Непрекъснато вали, времето е част от характера на всеки човек, фон, който предопределя отношенията, особено с жените.
Октоподът неуловимо присъства навсякъде – за едни храна, за други равен на боговете в храма, за трети научен обект. Сигурна съм, че ще харесат всеобхвата му любителите на манга и на хайку, феновете на Харуки Мураками и Юкио Мишима, ценителите на японската култура и език изобщо. Тук трябва да аплодираме превода на Ася Григорова и да благодарим за майсторската ѝ интерпретация на текста.
Иначе е забавно старанието на японците да подчертават колко са различни от другите. За тази цел те стъпват на абсурден понякога набор от правила и ритуали, включително склонността към обреченост и култа към смъртта. Затова напомпват чувствата си като гигантски октопод, забравили, че той има спецификата да расте затворен до мига, когато пространството му отеснее. Тогава чупи стените и пропълзява навън, минавайки всякакви граници, буквално и преносно. Нека не предизвикваме катаклизми от страх и омраза – внушава Анаит Григорян – ако ни трябват силни емоции, по-добре да бъдем разтърсени от любов!
