Лира Литературно-рекламна Агенция
Преданията и легендите заживяват в книгите ѝ
Родолюбиви и истински – с тези думи може да опишем двете книги от поредицата „Нямата рече“, с които нашумя името на Галина Танева. Зад тях стои трудът ù по пресяването на огромен песенен и обреден архив от Сакар планина. И най-вече пълното отдаване на авторката.
– Г-жо Танева, посвещавате първа част на „Нямата рече“ – „Сърцето що дума, право е“ на дъщеря си Ния, за което ви поздравявам. Наричате я също „несломима“ и я вкарвате в сюжета със собственото ù име. Ще споделите ли какъв личен мотив стои зад това?
– На дъщеря ми ù се наложи да се справя с големи трудности още от крехка детска възраст. Тя води битка, която е за цял живот. Това, от една страна, калява характера на човек, но от друга, изисква много твърдост и вътрешна сила. Ния не само се бори, но и печели своите битки – с моя помощ, разбира се. Искам един ден, когато реши да прочете книгата, да разбере, че аз, семейството ù, дедите ù, и коренът ù, винаги ще бъдем с нея!
– Писали сте разкази, как разширихте формата до роман, че и вече два?
– Още докато пишех разказите, бързо ми стана ясно, че публиката предпочита да чете романи, особено с любовен елемент. А това, което исках да кажа чрез „Нямата рече“ ми се струваше важно и реших, че за да достигна до повече хора, ще трябва да сменя малко формата. Аз често споделям с близки приятели, че разказът е моята форма. Там ми е най-комфортно, най-добре ми се разпростира мисълта в едни 6-7000 думи. Но от друга страна, аз съм човек, които постоянно се учи, извлича поуки от всичко заобикалящо го, затова реших да се потрудя малко повече за читателите си, макар и да не е точно „моето“ и да напиша книгата по начин, най-приемлив за читателя. За да постигна тази цел, прилагам един малък трик. В общи линии, пиша отделните глави като самостоятелни разкази и след това ги съединявам и свързвам, за да се получи роман.
– Кажете за читателите, които тепърва ще ги отворят, могат ли да се четат отделно и как ви хрумна този оксиморон – „Нямата рече“. Хем няма, хем говори?
– Двете книги са напълно самостоятелни и могат да се четат отделно. Създала съм връзка между тях, разбира се, но тя е съвсем фина и никак не се натрапва. Пренесох и Велика Нямата в книгите, но това беше съвсем целенасочено. И точно тук трябва да обясня как хем е няма, хем говори…
Първообразът Величка Немичката – жена, която живееше на село и аз съм срещала няколко пъти в живота си, въпреки своя недъг, умееше да комуникира. Трябва да разберем, че хората, родили се или придобили някаква различност, са не по-малко способни и имат не по-малък потенциал, стига обществото да им даде достатъчно възможности. Това е едно от големите послания в поредицата и читателите ще видят тази тънка нишка във всички части от „Нямата рече“. Ненапразно направих Велика Нямата духовно най-силния герой в книгата.
Точно с това пък исках да изпратя друго послание. Велика е символ, събирателен образ на нашата народна мъдрост и знание. От една страна имаме отец Никола – представителя на християнството, от другата – Кина – езичник и човек, воден от суеверия. А в средата стои Велика Нямата, която съчетава мъдростта и на двете, извлича най-доброто от двете страни на вярата на народа ни. Тя е онова вековно дърво, което е израснало от сплетените стволове на християнството и езичеството на нашия народ. Тя е онази мъдрост, която ние, българите притежаваме и пазим. Тази мъдрост няма нужда от глас, за да говори! Даже посветих цяла глава на тази тема, защото от гледна точка на народа ни за мен няма противоборство между християнството и суеверията. Няма тайна религия, която е покрита с воала на християнството. Народът ни така умело ги е вплел в едно, че те по органичен начин са израснали в българските сърца като едно цвете. Баба ми месеше хляб в мълчание и слагаше кръст отгоре му. Коледарите във всяка своя песен възхваляват Бога. На Гергьовден ни рисуваха кървав кръст на челата и казваха, че задължително трябва да се пролее кръвчица в двора на имениците. Имаме много такива примери и трябва да разберем, че оплитането на традиции, фолклор и християнство е сред най-големите ни богатства. Но в едно нещо не бива да има ни капка съмнение – християнството е официалната религия на народа ни и то е ни е съхранило като българи в най-тъмните векове от нашата история.
Двете книги са напълно самостоятелни и могат да се четат отделно. Създала съм връзка между тях, разбира се, но тя е съвсем фина и никак не се натрапва
– Как събирате всички фолкорни материали – от интернет, библиотеки, от реални хора? Сигурно е трудно да накарате някой да извади знанията и спомените, които носи.
– Да, наистина не е лесно да накараш една 80–годишна баба веднага да си спомни песен или събитие… Аз съм доста облагодетелствана в тази насока, защото си имам село Устрем. През летата отделям по няколко дни и си обикалям из село. Посещавам различни домове, сядаме с бабите да си говорим и аз просто записвам разговорите ни. Старая се да не ги притискам, оставям ги да се пренесат в техните си спомени, времеубежища (ако мога да използвам думата на Георги Господинов). Пред очите ми те се превръщат в малки деца, тичащи на нивата, и запяват песните на майките си. Или пък в млади булки, месещи хляба в нощвите.
Майка ми също много ми помогна. Постоянно я пращах някъде да пита за нещо, да запише друго… Разбира се, голяма част от обичаите и аз съм ги виждала и все още ги помня. Помня и баба си – Кера, която тъчеше, правеше зелник, копаеше по двора и имаше толкова красиви цветя! Баба Калина я създадох изцяло за да почета паметта на баба Кера.
И въпреки цялата тази емоционалност, всеки един човек, обръщащ се към толкова много хора, получаващ толкова много внимание, трябва да положи дори още по-големи усилия, за да оправдае доверието на читателите си. Затова и аз подхождам много отговорно към тази си работа и постоянно чета материали, книги, източници. Тази година си отделих малко време, за се поровя в стари източници, съхранявани в Националната библиотека. Издирвам и събирам всяка книга, писана за нашия край. Старая се да имам възможно най-широк поглед, за да представя и на читателите си най-богата и колоритна историята на село Устрем.
– Вие живеете в Англия, в живописния град Екситър. Той не ви ли изкушава го опишете така емоционално, както местата в България?
– Вероятно бих могла да напиша един интересен приключенски роман, съдържаш мотиви и на двете култури, пътуващ от Устрем до Екситър, но… имам още много да разкажа за селата в Сакар, за хората там, за живота им. Изцяло съм отдадена на това.
Иначе Екситър е град–мечта. Аз повече от година си търсих място, където да се почувствам у дома си, да си намеря полога един вид… Екситър е в хълмиста местност, точно като Устрем, има опазени толкова исторически паметници, често срещам по поляните хора да търсят стари римски монети – досущ като в нашия край. Даже квартала, в който живея, се нарича „Наблюдателния пост“ и се предполага, че на един от хълмовете е имало пост, който с огньове е известявал наближаващи бедствия още от времето на Римската империя. Отново както в Устрем, само дето там са биели даул, а не тъпан, като у нас 
Аз обожавам точно такива малки историйки. С тях съм закърмена от дете благодарение на баща ми, и обичам всяко нещо около мен да има история, която мога да разкажа. Обичам го този град, влюбих се в него от пръв поглед и го обичам вече почти 10 години!
– Сигурна съм, че сте заобиколена от българска общност там, която празнува, както само нашенци зад граница умеят. Чужденците привличат ли ги вашите събития?
– Англичаните са много отворени и любопитни към други култури. Винаги има огромен интерес към нашите носии, танци, храни… Освен това, често правим общи проекти с един самодеен оркестър – те свирят българска мелодия с традиционен местен аранжимент, а ние танцуваме хорото. Доста интересно се получава… Понякога се събираме и с една група за степ танци. В една от групите ни в съседен град пък танцува момиче от Румъния. Тя също и чудесно изпълнява някои български народни песни. Постоянно получаваме покани за участия, а последната година в групата ни се включиха доста млади момичета, които внесоха такава свежест и енергия… За мен най-високата сцена бе участието ни в музея Роял Албърт в Ексетър.
Всяка година участието ни във фестивала „Респект“ завършва с едно голямо право хоро, на които се хващат десетки хора от различни етноси
– Замислили ли сте нова книга?
– Аз кипя от творческа енергия! Даже нарочно си наложих да забавя малко темпото, за да не претупвам нещата… В момента пиша книга трета от „Нямата рече“ – „Йото Вакъвчето“. Тези, които са прочели „Кръвта вода не става“, знаят кой е той. Освен това подготвям и един сборник с всички песни, обичаи, исторически данни за село. В допълнение, с помощта на една прекрасна дама, ще включа и схеми на различни пазви от носията на село Устрем, така че който иска и може, да си избродира една по оригинална, автентична шевица. И с този сборник възнамерявам да завърша цикъла за село Устрем.
А вече в процес на проучвания е друг цикъл, който ще започне с историята на едно съседно село и ще продължи към един от най-известните ни хайдути. Замислям го като приключенски роман и скоро ще започна да го пиша, но отново фокусът ще бъдат преданията и легендите, обичаите от селото. Целта ми е да съхраня колкото може повече автентичен фолклор под формата на различни романи, за да е приятно и достъпно за четене от повече читатели.
