Лира Литературно-рекламна Агенция
Разгръщаме новите издания на култовите романи на Джон Ъпдайк от четирилогията за Хари Енгстръм, с която писателят два пъти печели нагарада „Пулицър“
„Заеко, бягай“, „Заека се завръща“, „Заека богат“ и „Заека се укроти“ са книги-емблеми в световната литература и за поколения български читатели, особено раслите през Студената война. Мнозина се възхищават на упоритостта, с която Ъпдайк работи над един образ повече от трийсет години, изпипвайки и най-малката подробност. Помним, че е учил за художник! В началото Хари Енгстръм, наречен Заека, ни радва като бивша баскетболна звезда, после изпада до нещастен млад баща от американските предградия, приклещен в брак, който не е по неговите сили, и така я кара до дълбока старост. Горната му устна разкрива зъбите по заешки начин, откъдето идва злополучния прякор. Съдбата постепенно превръща героя в карикатура на средния американец. Дори на преклонна възраст с внуци Заека сякаш не е човек, а звяр, затворен в клетка, от която вечно търси изход. Затънал в битови проблеми, с жена, пропила се след родилна депресия, Хари решава да се махне от всичко, но не стига доникъде. Бунтът стихва в примирение.
Много години и издания е претърпял Ъпдайк и не ни напуска усещането, че неговият Заек от миналия век тича към нас. Всъщност вече крачим в ритъм. С хиляди дребни детайли от всекидневието, които се стараем да не пропуснем, пък те ни разсейват от важното. Сред хора, които сме обичали, а сега ни задушават. С все по-голям цинизъм в изказа и все по-силна неувереност в спалнята, в кухнята, в колата даже! Там и огледалото за обратно виждане отразява нашето мътно минало, докато напред стои неясно бъдеще. Накрая ни писва и изпадаме в безгрижна инфантилност като героя. Капризничим, следваме нагоните и прищевките си и не можем да поемем отговорност за нищо, освен ако някой треньор по баскетбол не ни е дал инструкции да се приберем обратно, вкъщи. После същото върши друг авторитет от семейството, медиите, правителството, Бог.
Защо тогава да четем историите на Заека? Нима не ни стига пошлостта, която ни заобикаля? Защото тайно му даваме шанс и се надяваме той да спечели мача в предишната си форма. Широкият времеви обхват на четирите книги – почти 40 години, са индикатор не за дезориентация, а за изпитване на границите – щом един американец до мозъка на костите си може да се лута толкова дълго, значи път има. Трябва само да преодолеем страха и да не бъдем толкова уязвими.
Людмила Еленкова
