Лира Литературно-рекламна Агенция
Чувствена приказка, пълна с емоциите на много герои
Това е романът на Светослав Дончев „И идва съблазън“, в който един колоритен образ – Карло, събира група особняци като него, в къща високо в планината. Бягат ли от нещо тези хора и какво ги привлича – суетата, а може би смъртта? Новата книга на Светослав Дончев представи Литературен клуб „Книжни пътешественици“ в „Хеликон Пловдив-Център“ – родния град на автора, към когото проявихме любопитство и ние.
– Г-н Дончев, след сборника разкази – „Цветът на доброто“, се завръщате с доста обемист роман – „И идва съблазън“. Защо сменихте формата?
– Винаги съм знаел, че ще напиша „И идва съблазън“. Главният герой – това съм аз, като спестих на читателите най-непривлекателните си черти. Обичам късите разкази, там е висшият пилотаж, а романът се появи без усилия и почти всичко в него е преживяно от мен.
– „И идва съблазън“ е израз от Библията. Как избрахте заглавието, без да целите религиозни внушения?
– Убеден съм, че не можех да избера по-провокативно заглавие на книгата си. Всичко според мен е съблазън, тя ни преследва, а ние я приласкаваме спрямо смелостта си. Човек не може да живее пълноценно без похот и съблазън, това е посланието.
– Тъй като действието се развива по време на ковид пандемията, вие как я преживяхте?
– Не я приех сериозно, по-скоро с ирония.
– Естествено асоциираме вашата книга с „Вълшебната планина“ на Томас Ман. Това сравнение ласкае ли ви, или предпочитате да се разграничите от него?
– Правил съм много опити да прочета „Вълшебната планина“, всичките неуспешни. Намирам Томас Ман за скучен и претенциозен. Поученията и философските залитания в книгите не са за мен.
Всичко според мен е съблазън, тя ни преследва, а ние я приласкаваме спрямо смелостта си. Човек не може да живее пълноценно без похот и съблазън
– Вие живеете в Англия, откога, как се чувствате зад граница и срещате ли се със сънародници от българската общност там?
– Живея в Ливърпул от девет години. Не харесвам Англия, но предпочитам възможностите, които предоставя за по-лесен и уреден живот. Колкото до срещите със сънародници – доста често от тях остават разочарования. Ще го наречем манталитет. Уверявам ви, че всички легенди за непосилната лекота на емигрантското битие са силно преиначени.
– При вас с годините избледнява или се засилва носталгията към България?
– Установявам, че с всяко следващо посещение в родината, носталгията ми за жалост отстъпва мястото си на други чувства и усещания. Обичам България, но не и това, което всички ние ù причиняваме.
