Лира Литературно-рекламна Агенция
„Последният ден на един осъден на смърт“ дано бъде пръв за нечия надежда
Тази книга на Юго отначало излиза анонимно през 1829 г. и предизвиква истински шок във Фрнация. Романът и разказът „Клод Гьо“, който се слива с него, са в обем малко повече от сто страници, но с огромно въздействие. Освен че е сред най-видните представители на романтизма, писателят, както знаем, е политически активен, и неговата непримиримост срещу смъртното наказание намира израз в един кратък дневник – мистификация на затворник, който очаква присъдата си и преживява всеки свой ден като последен. Виктор Юго умишлено не разкрива точно какво е престъплението на човека и трябва ли бъде оправдан, по-важни са чувствата му преди смъртта. Той е частица от обществото, довело го до такъв морален спад и има правото да е гневен срещу тъмницата и зрелището, което после палачите ще устроят за негова сметка на площада. Когато текстът е публикуван, върху автора се изсипват тонове критика и унизителни коментари. Само Достоевски го защитава, благодарение на своя опит и възприятие за правосъдието, надхвърлящи всякаква витиевата литература. Хуманизмът на класиците все пак успява да задвижи сериозни културни механизми в писането по темата за закона, затвора и смъртта, така необходими днес, при надигащата се у хората жажда за мъст към тези, които управляват.
Направете си труда да разгледате епохата на Юго, особено моментът, в който се появява неговата книга. Препоръчвам в същия контекст „Покана за екзекуция“ на Владимир Набоков, „Скитник между звездите“ на Джек Лондон, „Парфюмът“ на Патрик Зюскинд и „Хората не обитават еднакво този свят“ на Жан-Пол Дюбоа. Ще откриете потресаващи прилики между тях, а тук дори едно изречение е достатъчно – „Отмъщението е от човека, наказанието – от Бога.“
Людмила Еленкова
