Лира Литературно-рекламна Агенция
Любопитен проект от млад български учен
Това е сборникът с емблеми „Пандора“, написан от Никола Пиперков и илюстриран от великотърновския художник Христо Панев, като думата „емблема“ не означава лого или украшение, това е жанр от периода на Хуманизма, популяризиран от европейски енциклопедисти, които, стъпвайки на сериозен корпус от знания в различни области, проправят път към Новото време с по някоя светска епиграма, мото, стих и девиз, в синхрон с подходящо изображение. А нашият събеседник от 21 в. върви по техните стъпки, както ще се убедите от този разговор.
– Да започнем с философския въпрос – кой сте вие?
– Казвам се Никола Пиперков. На 35 години съм, родом от Плевен и Велико Търново. Живея във Франция, в град Лион, където преподавам „История на изкуството“, най-вече „Ренесанс“. Имам докторска степен от Сорбоната, Университет Париж I и съм член на Френския Национален Център за научни проучвания. Специализацията ми е свързана с картинната реторика, тоест, аз съм този, който обяснява какво означава една картина, какъв е нейния сюжет.
– Коя в случая е „Пандора“, за нея от митологията знаем, че отваря кутията със злото?
– Книгата „Пандора“ е дете на ковид пандемията, която ме накара да препрочета „Декамерон“. Тя, както знаете, е творбата, която Джовани Бокачо създал по време на голямата пандемия от 1348 г. По примера на Бокачо моята книга е представена във вид на интелектуална игра, способна да откъсне читателя от дребните тегоби на ежедневието, като му даде проблемите на същото това ежедневие под формата на философски въпроси. Така частното, прелято в общото, може да покаже в нова светлина съдбата на съвременния човек, който понякога забравя, че е социална единица и неговите лични проблеми са образ на колективните проблеми на цялото общество.
–В сборника виждаме ваши стихове и рисунки на Христо Панев. Това ли е обичайната за емблемите форма?
– Емблемата отговаря на обяснението, което големият нидерландски хуманист Еразъм Ротердамски дава
за алегорията, че е sensus sub cortice (смисъл под кора). Според него всеки смисъл крие ядливото ядро на истината под черупката на материална обвивка. Ето защо трябва да се разчупи кората на образа чрез стихотворно пояснение, за да се разбере заглавието. По тази причина емблемата не е нито картина, нито стих. Тя е сборната единица или допирната точка на двете.
– Кои други автори работят в подобна стилистика?
– Правилата на тази игра – мозайка, или на гръцки емблема, са заети от италианския хуманист и професор по право Андреа Алчиато, учител на реформатора Жан Калвин, който публикува през 1536 г. в Париж своята „Малка книга от мозайки“ (Emblemata libellus). Читателят не бива се заблуждава от името ù, „малката книга“ на Алчиато е една от големите иновации на италианския хуманизъм. Тя е първата от цял жанр печатни творения на Ренесанса, наречен емблемна литература. За няколко десетилетия книгата превзема книжния пазар, след като бързо е преведена на всички езици, които се използват в Западна Европа. Важно е, че и други автори започват да следват примера на Алчиатo и да съчиняват книги с емблеми. Ще спомена например Гийом дьо Ла Периер (1503-1565), който публикува през 1539 г. също в Париж, своя „Театър от добри измислици“ (Théâtre de bons engins).
– Те само за съзерцание ли са предназначени?
– Мозайките на Алчиато имат морален характер. В тях тече кръвта на Реформацията, едно време разделно! Тогава разпънатата в религиозни войни Европа има нужда от духовно напътствие, от „добра дума“. Освен това, мозайките на Алчиато (с което предимно са ги запомнили изследователите), поставят начало на иконичен феномен, който бихме могли да наречем с неологизма „картинобуквие“. Емблемната литература е изградена на базата на преплитане между образ и дума.
– Защо ни провокирате да възприемаме текстове от минали векове?
– Моята цел не е книга-зомби, която просто възкресява един изгубен западноевропейски Ренесанс. Целта ми е да представя на българската литература жанр, от който тя е била лишена. Защото не можем да говорим за български Ренесанс или за Хуманизъм, ако тези две понятия не съществуват в нашата историография. Те са в основата на западноевропейската култура, с която търсим да се сближим.
Затова искам тази малка книга, от която българският език лъха на латински, да бъде първата стъпка към осъзнаването на една дълбока липса. Нека „Пандора“ да стане мост между две Европи, които вече не трябва да са разделени. Нека положи началото на един нов български хуманизъм.
– Започнахме сериозно, да завършим с шега – французите как прознасят вашата фамилия Пиперков?
– Като „Пиперкòф“ 
Разговора води: Людмила Еленкова
