Лира Литературно-рекламна Агенция
Ърбън фентъзи с отличен хумор
Това е трета книга на Цветина Цолова, след сборника с разкази „Нулева година“ и романа „Да спасиш сън“. Младата авторка успява да развесели и поразмисили даже хората, за които студентския живот е минало, но имат респект към науката и достатъчно лудост, за да си говорят с някой призрак 
За своята свежа и умно написана история ни разказва самата тя.
-Цвети, корицата на „Случаят с третата сила“ е първото, което грабва. Разкажи ни, кой я е рисувал, бързо ли я избра?
-Корицата е дело на Ралица Радева – също млад творец като мен, така че може би затова илюстрацията ù толкова подхожда на романа. Процесът по създаването на корица не беше лесен, защото трябваше да измислим концепция, която да се харесва както на мен, така и на нея, а също и на издателството. Накрая обаче резултатът беше страхотен и Рали наистина трябва да се гордее.
-Ако те питам какъв е случаят с третата сила, ще е спойлер, затова – целта ти да не е СУ да бъде като Хогуортс, или в твоя роман всяка прилика с действителни учебни заведения е случайна
-Мога да издам, че сюжетът се върти около това у кого точно се намира въпросната сила и как се отразява тя на останалите герои. Дали СУ е като Хогуортс – университетът в книгата ми крие тайни и има свръхестествени елементи, но доста по-малко в сравнение с училището в „Хари Потър“. Също така съм си позволила някои волности с архитектурата на моя Софийски университет, например огромно таванско помещение, което свързва всички крила на сградата, каквото липсва в реалния СУ.
-Имаш ли предвид истинска тайна организация, която е съществувала някога на територията на университета, освен тази, която си измислила в сюжета?
-В „Случаят с третата сила“ има тайно общество, но то не е ограничено само в рамките на СУ. В края на 19. век на Запад възникват много общества, клубове и центрове, чиято цел е да изследват свръхестествените феномени – може би те са най-близкият реален еквивалент на моето общество. Интересно е да се отбележи, че голяма част от членовете на тези общества са били учени, и тяхната цел е била да изследват свръхестественото в лабораторна среда. Джоузеф Банкс Райн и Карл Зенер са две такива реални личности, които споменавам в книгата.
-Системата на подобни висши учебни заведения в цял свят е строго регламентирана и непоклатима. Как се адаптират към нея днешните студенти?
-Повечето висши учебни заведения действително са консервативни, особено Софийски университет. Той все пак има дълга история и традиции, както и репутация, която трябва да поддържа. Аз уча в Нов български университет обаче, където организацията е по-свободна, гъвкава и модерна, така че честно казано, моето студентско изживяване е по-различно. Все пак има някои неща, които са общи между всички студенти – напрежението около сесиите, трудността да комбинираш ученето с работата и така нататък. Главният герой в книгата ми е студент трети курс и е доста измъчен, също донякъде е загубил мотивация за следването си. Мисля, че много студенти могат да се припознаят в него.
-Дали японският език, който ти си учила в 18 СОУ в София, предопределя твоя вкус към книгите, когато самата ти пишеш, а също и в това, което четеш?
-Още от ученическите си години имам нестихващ интерес към Япония и нейния език, култура и история, така че чета много книги по тези теми и никога не ми омръзва да научавам нови и нови неща. Имам и любими японски автори на художествена литература – Саяка Мурата и Томихико Морими например. В момента дори чета една книга от японски автор, която току-що излезе на пазара – „Пътеписът на един котарак“ от Хиро Арикава, преведена от Маргарита Укегава.
А относно това дали любовта ми към японската литература влияе на моите собствени книги – вероятно, но само дотолкова доколкото всичко, което чета ми влияе, а аз чета доста разнообразни неща. За мен е важно един автор да бъде също и запален читател, защото това развива и обогатява собственото му писане.
Разговора води: Людмила Еленкова
