Лира Литературно-рекламна Агенция
Мемоарна книга за София, богата на снимки и спомени
Това е „Хора и улици, град като град“, в която дъщерята на писателя Павел Вежинов поглежда към столицата ни от миналото на своя род, от ъгъла на улиците „Гурко“ и „Раковски“, където дълго живее, от коридорите на БНТ – там минава професионалния ù път, за да се пресече във времето и пространството с толкова знакови за родната култура хора, че всеки, който разгръща тази панорама, наситена с любими образи, да ги сравни със собственото си отношение, натрупано в годините към тях.
– Госпожо Делчева, с вас говорихме преди пет години за предишната ви книга – „По дирите на изчезналите софийски кръчми“. Тогава ли тръгнахте по дирите на спомените си за тази – „Хора и улици, град като град“ ?
– Сега може да ви прозвучи странно, но не, нямах намерение да продължа по дирите на спомените. Но когато ми зададоха веднъж подобен въпрос, се чух да отговарям „да“. Доста се учудих сама на себе си и сигурно затова хич и не бързах. Първоначалната идея беше това да е книга за градовете, в които съм живяла в някои периоди от живота си, за техните улици и сгради, и за хората, които са ми оказали влияние, но разбрах, че е невъзможно да се събере толкова много в една единствена книга. Затова другите градове отпаднаха и си остана само моят роден град, само част от улиците, по които съм вървяла, и то само в един период – втората половина на миналия век.
И тъй като не съм човек, който да седне да върши само една работа, пътьом пишех сценарии за рубриката на БНТ „10 000 крачки в София“, пишех и в блога си, събирах снимки. Но преди една година се сепнах колко време е минало и се наложи да се съсредоточа и да организирам поне част от всичко написано. Останаха много недоразказани истории. А какъв е резултатът вие ще кажете.
– Заглавието „Хора и улици, град като град…“ е от песента към филма „Момчето си отива“ на режисьора Людмил Кирков, по сценарий на Георги Мишев. То спонтанно ли ви хрумна, или търсихте подходяща „реплика“ за град като София?
– Всъщност, това е стихотворение на поета Илия Атанасов, но е популярно предимно като песен. Наистина то започва с „Хора и улици, град като град…“, но завършва с „…тръгваме някъде, после назад. Хора и улици, свят като свят“. Та така е и с всички нас – вървим, а после се обръщаме назад към спомените си, към света, в който сме живели.
– Пак там има един хубав рефрен – „младост е нашата главна вина“, отнася ли се за вашия текст?
– Ако ме питате дали съм изпитвала носталгия, когато съм се обръщала към миналото, не съм. Напротив, беше ми приятно, интересно и забавно да се връщам назад и да разказвам за неща, които вече не съществуват или са забравени. Със сигурност някои от тях ми липсват, но не ги издигам в символи или на пиедестали. Животът върви напред (какъв шаблон!), нека не го дърпаме обратно – все пак хора сме, не раци.
– Днес какво е останало на „Раковски“ от онзи културен дух, за който вие разказвате?
– Отдавна вече не живея на „Раковски“. Разбира се, няма ги старите кафенета и ресторанти, където поколения наред се събираше софийската интелигенция, която в повечето случаи се покриваше с бохемата. Няма ги книжарниците, но пък театрите са си още там, студентите – също. Нека не им отнемаме удоволствието да създадат своята култура и своя почерк. Но пък ако вземат малко и от нашия дух, така както ние вземахме от предишните поколения, би било добре.
– Особено интересни са главите, които сте нарекли „И хората“. Трябваше ли да се автоцензурирате, ако някои от тези, които сте познавали, е спорна фигура в публичното пространство? Как ги подбрахте?
– За мен „И хората…“ е най-важното в тази книга. Имах късмета покрай родителите и покрай работата си да познавам много хора. От всеки един от тях съм се опитвала да взема нещо, да науча нещо. Не можех да напиша за всички. А и това, което е останало в книгата, не са анализи на творческия им път или оценка на моралните им качества. Не съм нито критик, нито съдник. Разказвала съм предимно случки, на пръв поглед забавни, които сами по себе си са характеристика на тези хора. Понякога в тази забава се прокрадва и тъга, но те не бяха „лековати“ или еднопластови хора. Бяха богати личности, които можеха да бъдат едновременно весели и тъжни, обичащи и озлобени, раздаващи се и егоистични, отдадени на изкуството си и „халтурстващи“.
Питате ме дали съм се автоцензурирала. Сигурно, но не по конюнктурни причини, а по-скоро по етични. Има хора, за които не знаех какво да напиша. Не защото няма, а защото не съм сигурна дали и доколко трябва. От една страна искам истината, а от друга не ми се ще да накърня спомена за тях. Защото някога някому и те са правили добрини, имат деца, внуци, които ги обичат. Няма човек, който да е само лош или само добър. Слава богу, това не се случва в живота.
Как съм ги подбирала? За някои много държах да останат – това са хора, които направиха нашата култура през 60-те и 70-те години, издигнаха я, разчупиха догмата, а днес вече са позабравени. Асен Старейшински, Сашо Сертев, Петър Рашков, Лео Конфорти, Велко Йорданов, Георги Стойчев… Помнят ги само в гилдиите им, и то не всички. Други от „героите“ сами си идваха и сякаш ме подбутваха да разкажа историята им, па макар и само тази част, която аз зная – така изведнъж в ръкописа се появиха Севда Севан, Цветан Марангозов, Румяна Узунова, Людмила Филипова.
– Съюзът на българските писатели и Националната телевизия са две от многото любопитни места, на които акцентирате. Хората, които работеха там през соца, чувстваха ли се привилегировани да са част от институции, едва ли не равностойни на държавната власт?
– Нито творческите съюзи, нито телевизията и радиото бяха институции, равностойни на държавната власт. Официално те ù се подчиняваха, но на практика не винаги беше така. Някои от творците и журналистите бяха често „викани горе“, беше им вменявано да спазват предначертаната линия, иначе… Понякога те я спазваха, но довреме. Друг път избираха самоизолацията или пътя през граница. Писала съм за някои от тях.
Дали са се чувствали привилегировани? Зависеше от човека. И знаете ли, талантът и самочувствието в повечето случаи бяха обратнопропорционални величини.
– И накрая, тъй като книгата е посветена на вашата дъщеря Вида, има ли нещо, за което сте благодарна, че ù е спестено, чисто поколенчески?
– Няма да кажа нищо оригинално, ако напиша, че всяко поколение си има своите трудности, своите грешки и своите победи. На никое нищо не е спестено, просто е малко по-различно. Това, за което се радвам, че сегашните млади имат, е свободата на избор. На пръв път нещо толкова малко, а всъщност определящо целия живот на човека. Възможността да избираш къде да живееш, какво и къде да учиш, какво да работиш, каква музика да слушаш, какви книги да четеш. И тъй като никога нищо не се дава наготово, е много важно да направиш правилния избор. Вярвам, че аз съм направила своя правилно. Защото свободата вътре в теб самия, понякога е по-голяма от свободата отвън.
Разговора води: Людмила Еленкова
Снимките са от книгата „Хора и улици, град като град“
