Лира Литературно-рекламна Агенция
За романа „Троянските музиканти“, една реална, смешна и малко тъжна история, говорим с нейния автор – Диана Маркова
Предишните ѝ книги имат друго темпо, това са романите „След цветята“ и „Една четвърт“, които излизат под псевдонима Мина Мау, предшествани от стихосбирката „Кръв по клавишите“ и сборника разкази „Момичешка стая“. Тук четем живата хроника на група зевзеци, подобно на онези от „Оркестър без име“, на които не винаги им е било до смях, но те продължават с голямата музика в малкия град.
– Здравейте, Диана, темата във вашата книга „Троянските музиканти“ е по-различна от другите ви книги с поезия и проза. Как се роди идеята за нея?
– Здравейте, четящи и книголюбящи хора. Наистина предишните ми творби са лично изживени, а няма да сбъркам, ако кажа и изстрадани. Нещо ново за мен беше да разкажа в художествено произведение нечия чужда съдба. Може би всичко идва от желанието да имам приятели – добри и талантливи хора. И когато срещнах троянските кръчмарски музиканти, приех техните истории с голямо удоволствие, за да ги разкажа после, пречупени през моя усет за литературност. От друга страна, „Троянските музиканти“, също както и предишните мои романи, е мисионерска книга. С нея правя опит да покажа на обществото, че това явление, кръчмарският музикант от малкия град, изчезва. И за жалост е напълно възможно с него да потънат в забрава и хубавите песни, и споделените вечери с атмосфера на приятелство.
Конкретният повод да се роди тази книга дойде заедно с представянето на една друга, по-кратка и самиздат повест – „…Три, четири“, която посветих на Дарин Марковски – също троянски музикант. С него се запознах в София и мога спокойно да кажа, че онази книга беше зачената на скосения таван в Лозенец, който Дарин обитаваше. По-късно той почина.
А активните музиканти на Троян ми отправиха покана да напиша нов, по-пълен роман.
– Що за явление е кръчмарският музикант в България, виждам, че се връщате чак в 60-те години?
– Както казва редакторът на книгата, Светлана Дичева, кръчмата е метафора за щастието. Разбира се, не онази кръчма с побоищата и чалгата, а мястото, в което човек сваля тегобите от гърба си и разпуска с приятели. Кръчмата е и място, където да чуеш хубава музика, да опиташ ново ястие и да се посмееш на миналите случки. Ето това е безценно. Бих го нарекла дори „изчезваща култура“.
Срацимир Савов – артистът, който представи „Троянските музиканти“ в Троян – на свой ред казва, че съм постъпила добре, като разкривам тази култура и като осветявам тази шепа творящи хора на широката публика. А аз бих довършила мисълта му с това, че историята на моите герои – Божко, Лъчо, Минко, Рангел, Наско Стрялката и всички останали – е една история за музика, приятелство и щастие. Ценности, които в бързината пропускаме да отбележим.
Прототипите на моите персонажи наистина се раждат в началото на 60-те години на миналия век. Романът започва с тяхното детство. То не е по-различно от всяко друго детство от онова време, но се надявам читателят да почувства уюта и на собствените си минали дни. Връщането към чистотата на детството и младостта е презареждащо.
– Докъде стигат троянските музиканти, във времето и пространството?
– Сюжетът на „Троянските музиканти“ ни води през годините на късния социализъм, а после и през прехода към демокрация. Героите се сблъскват с промените, емигрантството и епохата на мутрите, спасявайки се благодарение на балканската си устойчивост и музикантската закалка. Историята свършва през 2015 – а г., когато всеки персонаж поема своята съдба – оцелявайки, да продължи. През същата година героят Ивайло се премества в София, за да търси прехрана, а книгата, която написах преди тази, започва именно с това – как Ивайло заживява в малката бялка къщичка в центъра на столицата, сред торбите с цимент и празните бутилки.
А в реалния живот известна част от троянските музиканти – онези, които са все още живи и здрави – продължават да свирят и да пълнят с радост душите на своите гости. Ако днес отидем в Троян, ще открием голяма част от героите на книгата в кръчмите, с инструменти и микрофон. Ще открием разливаща се еуфория.
– Вашият глас като автор също се чува в текста, как станахте „част от оркестъра“?
– (Смее се) Парадоксално, аз съм изключителна невежа в музикално отношение. Обожавам музиката, но не познавам теорията и историята ù, а да пея или свиря никак не ми се удава. Това обаче не ми попречи да „хвана диригентската палка“ и да „дам тон за песен“ – поне за мъничко, поне в романа.
Гостоприемни и сърцати, музикантите ме допуснаха до себе си, за да събера техните вълнуващи истории. После се събрахме отново, за да представим книгата с голям концерт. Това се случи в Троян, миналия месец октомври. Градът ме привлича и винаги ще се връщам към този проект с голямо вълнение. Благодарна съм на изд. „Лексикон“ и на музикантите затова, че ми дадоха свободата да проявя характера си на разказвач.
– На вас къде по принцип музиката ви въздейства най-силно – в самота със слушалки, на концерт, или в кръчма?
– Слушам музика с удоволствие. Правя го в стаята си със слушалки и избягвам шумните места, вероятно това беше причината да се впечатля от настроението в троянските кръчми. В моето детство нямаше жива музика, а за да посетиш ресторант, трябваше да си богат (а аз не бях). С „Троянските музиканти“ открих цял нов свят – цветен и радостен, и при това чист.
– Налага ли ви се в живота да се съобразявате с прословутото: „Който плаща, той поръчва музиката“?
– Този израз си битува, рее се в пространството, носи в себе си истинност, и то болезнена. Навярно това е причината да съществувам основно в книгите – като читател и като пишещ човек. И се надявам един ден този, който чете, да поръчва музиката. Тоест – грамотният и добър човек.
Разговора води: Людмила Еленкова
Снимка: Алина Караханова, изд. „Лексикон“
