Начало / Критика / Гениална кардиограма на живота и смъртта

Гениална кардиограма на живота и смъртта

Юлия ПЕТКОВА

236321_bСонети“ от Кирил Кадийски

Ценителите на поетическото писане у нас вече разполагат с пълно издание на сонетите на Кирил Кадийски – некоронования крал на този жанр в нашата поезия. Проф. Христо Трендафилов определи изданието като „поетично пътуване през епохите на човешката история и цивилизация, от Мойсей и Вергилий до Райската и Гетсиманската градини“, а според Георги Цанков впечатляващият том със сонети, писани в продължение на почти половин век, е „поетическото събитие на годината“. Красноречива е канадката Ан Даймънд, когато отбелязва, че Кадийски „версифицира собственото си остаряване във все по-откровени и кристално ясни сонети, под чиято тежест преводачът сякаш нагазва в буйна река, преливаща от живот, отдаден на пресътворяването на кода на цивилизацията“. По думите на Стефан Баке, Кадийски си служи свободно с орнаментиката на сонета и успява да въплъти в поезия личните си катаклизми и всеобщата агония, бидейки улеснен от собствената си поетическа памет на голям преводач (от Вийон през Маларме до Сандрар).

Спор няма, сонетната форма е съвършеният транслатор на неговата афористична, философска нагласа. В сонета Кадийски влага ново съдържание, „налива ново вино във вехти мехове“, обвързвайки изкусно една сравнително закостеняла традиционна форма с тревогите на деня. В много от тези съкровени до болка творби пулсира парадоксалната самота на човека от 21 век, по-информиран и крехък от всякога, днес добър, утре зъл… Защото „човек от кал е, но омесен с божите сълзи.“

Заради осезаемата лекота, с която поетът постига тази алхимия, едни му се възхищават открито, други засвидетелстват чувствата си било с крещящо мълчание, било с невнятни словесни еквилибристики в опит за подценяване на версификаторската му дарба. Той никога не е криел презрението си към графоманията и суетното самооблъщение на дълга редица посредствени български автори и заслужава уважение за това. Да си критичен към размиването на естетическите критерии във времена, в които политическата коректност и общественият фалш придобиват стряскащи измерения, също изисква кураж.

След преводите си на „Сонети за живота и смъртта на мадона Лаура“ от Петрарка, след томчето „Поезия на Пиер дьо Ронсар и най-вече след „Сонети“-те на Шекспир Кадийски логично пристъпва към сборно издание на своите авторски сонети. Впрочем сонети са включени още във втората му поетическа книга – „Ездач на мраморни коне“ (1983), те присъстват и в настоящото библиофилско издание. Сонетът, тази „най-звънка“ поетическа форма, му приляга като ръкавица, в резултат на което от 2008 г. насам Кадийски издава поредица от стихосбирки, съставени само от сонети: „Alter ego“ (2008), „Битие и изход“ (2014), „Selva oscura“ (2014), „Стрелецът на Бурдел“ (2017), „Под Божия сандал (2017), „В покрайнините на света“ (2019), „Взривени сънища“ (2020), „Под синьото небе над жълтите жита“ (2022). Меланхолия, бунт срещу „залеза на разума“, чувство за обреченост и копнеж по невъзвратимото насищат творбите на Кадийски, боготърсачеството се усеща като богоборчество, вплетени са мотивът за войната („Боже мой, все силните – всесилните! – ли ще са прави“?), цикличността на историята и неизтребимата човешка глупост. Самотата, упадъкът, омерзението, ненаситният въртоп на времето, което ни „разяжда и кърви вътре в нас“, лепкавата мъгла на надвисналата смърт са повод за разгръщане на богата художествена експресия: обилие от неочаквани символи, метафори и смайващи асоциации… Възгледът на Кадийски за естетиката на поетичното прави формата и съдържанието почти равноценни. Сам той обръща внимание на читателите си, че в някои творби формата е част от съдържанието. Благодарение на своята взискателност Кадийски се самоизгражда като индивидуалност, като творец, обитаващ собствен свят, в който, както забелязва Светлозар Жеков, той сам си е „добрият и жесток бог на поезията“. Кадийски притежава насъщния за всеки голям артист талант да бъде свободен, затова е убедителен, когато пише, че:

 

Поезията не е кръв от рана,

по-страшното, най-страшното е тя –

душата на поета, приживе одрана!

 

След две книги, озаглавени „Сонети“ (1999, 2012), сега той разголва душата си чрез тази най-голяма по обем, пълна сбирка на своето сонетно творчество. Венец в нея е… виртуозният сонетен венец „Мостовете на Лета“ във финалните страници – връх, чието покоряване е израз на респектираща ерудиция, експериментаторски дух и самоувереност, натрупана на територията на жанра през годините. Права е Гергина Кръстева, като казва, че в някаква степен Кирил Кадийски е „метатекстово непостижим“.

 

*  *  *

Вечерен хълм. По голото му било
пълзи каруца със сено. И върху облака зелен
насядали са ангелчета. Всичките от мойто село.

Дърветата край пътя почват пак игра на прескочикобила
и бавно влизат в селото. И този ден
ни изоставя вече. И мракът ни напада смело.

И ето я вдовицата – отново като в сън.
Чий грях изкупва тя? Защо е с дреха черна и корава?
По-страшно е: скърбящият през тоя свят минава
с душа, обърната навън.

От църквата отсреща нито звук:
камбаната пустее – клюмнало лале. Сърцето само блъска.
Животът и смъртта – живеят те един до друг, един за друг.
И ние може би сме вечната им връзка.

 

ИЗТОЧЕН ПОЕТ

Тополата – самотно минаре –
стърчи. И слънцето с чалма червена
молитвите си утринни начена
пред коленичилото в транс море.

А твойте думи кой ще разбере?
Ти вялата тълпа бодеш с остена
на тънката ирония. Добре! –
но кожата от бича е втвърдена…

Ти, тръгнал да говориш с вечността,
нима пред обещание богато
или от страх затворил би уста?

Мълчанието и до днес е злато,
щом беден ходи дръзкият поет
и плаща – замълчал – за всеки ред.

 

ГАЛИЛЕЙ

Нима разумно свършва всеки спор?
В месарския фургон висят пламтящи трупове,
а може би това портретът групов е
на кардинали след вселенски някакъв събор.

Или току-що свършил е съдът
над Галилей. И ти си казваш: всичките терзания защо ми са,
щом подръка е винаги компромиса,
когато виждаш по-далече. И дори отвъд!

И все пак, все пак. Докато на нас добре ни е,
множат се саможертвите… И свит, с душа посърнала
се питаш все по-често: сред кои си ти?

А и какво е всъщност нашето прозрение,
щом колесницата вселенска вече се е преобърнала
и – колело изхвръкнало – Земята се върти…

 

БАЛКАНСКО, С ГНЯВ

Антични богове, богопомазани тирани
и простосмъртни харамии, някога без грош, сега без гроб дори,
невидими сред нас живеят в свойте призрачни Атини, Софии, Тирани…
И виждат всичко, но с мълчание – най-ценното – съдбата ги дари.

Мълчат и пряпорците днес – попарени тополови гори –
в калъфите от прах и стронций… Минаретата със знамена от гласове продрани
на мюезини стряскат утрото. Отдавна вярват всички тук, че са добри!
И щедри! И едно не знае никой: че душата – не плътта! – е вече в рани.

Албанци, сърби, турци, българи и гърци,
румънци, македонци…. Всеки бърза да забие лакът
в ребрата на съседа…. С бяс, не само с яд!

А той, Балканът – каменна гъсеница – се гърчи
върху проядения лист на полуострова… И всуе всички чакат
да се излюпи пеперудата на бъдещия братски свят.

 

СИНОР

Спокойните води, червените
води – с покой от свода по-дълбок…
И пак дърветата си режат вечер вените,
намерили накрая изход… И страха от Бог

забравили! И празна лодка. Сякаш ладията на Харон –
но са избягали душите и доплавали със сетни сили,
сред маранята на брега безлюден са се скрили.
А той – в зелени дрипели – виси на върбовия клон.

От допир само със света духът кърви. Самият рана,
не може никога да зарасте. Плътта (пръстта) недоорана
мълчи – потънала сред бурени бразда.

Навярно в мрака свършва тъй и пътят
житейски. Пустош. Студ. И зъзнещи гнезда,
в които ветровете бури мътят.

 

ВЪЗКРЪСНАЛ СОНЕТ

И днес яйцето кърваво с подскок о хоризонта се пропука
и някакъв заводски кран – ръждив птеродактил –
изскочи и с крила от пара въздуха прогнил
разплиска… Уж летим, а вечно стигаме дотук,

до вечната мизерия, наречена с надежда
живот… Дърветата крайпътни пак под строй
прибират се на топло в тъмната постройка
на мрака. Пак. И всичко толкова добре изглежда.

Животът – с временните си победи! – досега
веднъж ли ни е мамил, че все нещо и от него
зависи… Че е вечен. И недосегаем.

Уви, след себе си оставя само буренясал трап
животът… Нашето неволно Alter ego!
Единствено смъртта нещата прави както трябва.

 

БЪЛГАРСКО СЕЛО

На прага буйнал бъз е разцъфтял:
да видим как зеленият прибой – близнак на тишината –
се бие с бяс о вълнолома на вратата,
и пак не може – и с деветия си вал! –

да потопи живота… Кой ли зина, та света прокле,
щом слънчев сноп все тъй огрява тайните на битието
и люшнатият кръст – Духът Господен, от кубето
излюпил се – приплясва стреснато с криле.

ще дойде ден и слънчевото рало
ще разоре и този пущинак. И друг
ще бъде изгревът над моето – небесно вече – село.

Но днес търпим. Небето и до днес не ни е всичко взело!
Дори камбаната да бие на умряло,
напомня, че животът е все още тук.

 

Богато разнообразие от над 35 000 заглавия.
Поръчай добри книги от Helikon.bg!

Прочетете още

cover

„Смут в чувствата“ и други новели

Юлия ПЕТКОВА Сборникът „Смут в чувствата“ (1927)  е третият и последен том с новели, организирани …