Лира Литературно-рекламна Агенция
Как авторът може да бъде събирателна точка на цяло поколение маргинали
За това говорим с Васил Панайотов, шест години след първото ни интервю за романа „Убиец“, с който той спечели два престижни конкурса и доверието на читателите, и се открои като писател с подчертан експресивен стил и неконформизъм. Това продължи в романа „Другата“ и в особено успешния „Сянка“, който бе номиниран за Награда „Хеликон“ и Националната литературна награда на Фонд „13 Века България“. Освен че е бивш национал по плуване, авторът има дълъг спринт в журналистиката, със статии в списанията „DIVA“, „Егоист“, „Жената днес“ и др. Какво остана извън вниманието на медиите за младежите от 90-те, разказва последният роман на Васил – „24 ЧАСА ТРУД“ .
– Още в заглавието се заиграваш с два от големите български ежедневници. Предполагам, че това е търсен ефект?
– Освен търсен, е и намерен ефект. Защото, ето, в момента мисля заглавие за новия роман, който трябва да излезе към края на годината, и нищо не измислям. Работното е „Принц на мухите“, но препратката към „повелителя“ им е твърде директна, а защо да съм имитатор, ако мога да съм новатор. Двата ежедневника – вестниците „24 часа“ и „Труд“ са част от емблемите на прехода. Естествено, има още много емблеми. Във всяка сфера и всеки сектор на обществото има поне по една, а в криминалния, примерно, има десетки, но той по неизбежност дотолкова присъства в живота, че нека не му правим услуга, като го пъхаме и в литературата. Книгата ми представлява адаптирана към нашата реалност версия на романа “Фактотум” от Чарлс Буковски и комбинацията от тези две заглавия в тези три думи – „24 ЧАСА ТРУД“, ясно изразява съдържанието ù.
– Не ни се налага да мислим кой е прототип на автора, защото вътре си самият ти. Не се ли изкуши да се скриеш зад чужд образ?
– И отвън съм самият аз. Имам предвид на корицата. Тя е на Люба Халева, но причината аз да съм на нея не е типичният за творците нарцисизъм. Аз не се бъркам в работата на художниците, включително с идеи и предложения, като очаквам и те да не се бъркат в моята. Понеже книгата е автобиографична, Люба съвсем уместно е сметнала, че няма да бъде претенциозно, ако над спомените ми, присъства и силуетът ми. Иначе авторът никога не може да се скрие, защото естеството на работата му е точно обратното – да се разкрива. Дори героят му да е с друго име, дори героите му да са много и всички да са с други имена, чрез всеки от тях говори той, ако не с личните си истории, то с личните си възгледи, убеждения и усещания. Писателите се изразяват чрез измислени герои поради две причини – страхът от суетата, в която ще бъдат обвинени, ако пишат само за себе си, и малодушието някой да не се разпознае в написаното и да не се обиди. Писането прилича на рисуването, но с други средства. И писателят, и художникът създават светове, и двамата ги припознават като свои собствени с подписа в ъгъла и с името на корицата, но само единият притежава куража да не ползва посредник, когато иска да изобрази нещо неуместно. Другият винаги може да се оправдае, че самият той не вярва в тази теза, че тя е част от характера на героя. За мен герой е, който проявява характер да не се оправдава.
– В романа ти си младеж от 90-те, който не може да се приспособи към никоя система, въпреки, че формално е трудолюбив и изпълнителен. Питам теб, а може би и себе си – кои от нашето поколение успяха?
– Най-лесният отговор (едновременно с това назоваващ най-лесния успех), е: успяха тези, които имат пари. Просто под успех повечето хора разбират финансов успех и неслучайно – парите са много по-постижими, отколкото, да речем, поезията, а практиката показва, че всеки кретен може да забогатее, но не всеки може да напише сносен сонет. Естествено представата за успех е различна и зависи от културните, духовните и интелектуалните пластове, както и от доминантните способности на всеки отделен индивид. Ако те бива за пианист, парите ще бъдат съпътстваща свиренето форма на успех, то самото ще е основа. И една покана за концерт от Софийската филхармония, про боно, с приходи за благотворителност, ще носи признание и удовлетворение, каквито петте процента комисиона на всеки брокер на недвижими имоти за паразитното си посредничество между купувач и продавач, не могат да донесат. Но пианистите са много по-малко от посредниците, затова и успехът като такъв е много по-рядък. Тази рядкост от своя страна, редом с таланта пък предопределя слабото влечение към това романтично занимание и няма нищо необяснимо в това, че виртуозите печелят по-малко от водопроводчиците. Проклятието на артиста е нежеланието му да пожертва таланта си в името на, примерно, търговията, и да стане успешен нещопродавач, какъвто може да стане всеки, който няма какво друго да прави с живота си и няма какво да изгуби, ако се посвети на изкуството да купува евтино и да продава скъпо.
– Защо се усеща липса на квалифицирани хора, в днешния, далеч по-структуриран капиталистически свят и глобален пазар на труда, и все по-често се чува репликата „не ми се работи“?
– Репликата “не ми се работи” съм я чувал само от хора, които се занимават с някаква тежка или тъпашка работа. И аз ги разбирам. Дори на магарето не му се работи, обаче го принуждават, какво остава за човека, който, ако няма належаща потребност от пари, предпочита да си почива. Репликата “не ми се работи” е много по-естествена и нормална от “работи ми се”. Представям си духовната пустота и интелектуалната нищета на този, който я произнася искрено. Правим уговорката, че има работа и работа, нали, и че ако твоята не ти носи удовлетворение и усещане за полезност, ако не е съзидателна работа, а напротив – потискаща с абсурдния си предмет и безмисленото си усилие, единственият начин да запазиш достойнството си, докато я вършиш, е да я вършиш с нежелание. Да, принуден си, защото ти трябват пари, но поне псувай и се бунтувай срещу тази пуста принуда и поличбата да работиш, когато си роден да твориш, и не се унижавай да бачкаш тъпашка работа с ентусиазъм. Това го прави само тъпакът.
Казах ти за магарето, ще ти кажа и за коня. Кариер е най-бързият конски ход. Ако повечко се проточи, конят спира, строполява се на земята и умира. Така че и с кариерата не трябва да се прекалява. Всичко това дотук обаче се отнася само до работата като средство за препитание. Защото репликата “не ми се работи” има и друго, личностно измерение, което за мен е единственото обезпокоително. Не ми се работи, означава също не ми се извършва необходимото за всяко развитие усилие. Не ми се полага неизбежният труд, нужен за съвършенството. Мързи ме да се развивам. Предпочитам да бъда себе си. Не защото съм ценен, а защото да съм друг е трудно. Израстването става с превъзмогването на себе си, с постоянното надскачане на стандарта, с работа. Да бъдеш себе си е обратното на да будиш себе си, просто защото е по-лесно да си дремеш. Нойзи нарича това „Културата на лесното“. Цяло едно поколение ютюбъри и тиктокъри расте с убеждението, че има пряк път към успеха, а щастието им се полага по право. То не е чувало теорията за десетте хиляди часа, които измерват момента до съвършенството. Майсторството изисква вложение на време, което, разпределено по три часа на ден, всеки ден, отнема десетина години. А освен време, се влага и енергия. Аз, примерно, в плуването, за всичките тия години, го докарах до кандидат – майстор на спорта. Даже не майстор. Кандидат. А всеки нефелник, залепил накриво една баня с плочки, се зове майстор. Истината е обаче в приказката: казвам ти майсторе, защото не ти знам името…
– Прави впечатление, че и в четирите си романа досега изследваш до каква крайност може да стигне човек. Да очакваме ли ново придвижване по ръба, или ще напишеш кротък семеен роман?
-В петия стигам отвъд ръба. Той е за живота на едни хора, в частност на една жена, които никой не вижда, защото те не излизат от домовете си, а не излизат, защото не могат да минат през вратата, затова живеят в леглата си, а когато на колко 40-годишна възраст умрат от масивен коронарен инфаркт, пожарникарите разширяват касата на тая врата с кирки, а понякога разширяват прозореца и изнасят тялото с кран. Понеже не виждаме тия хора, ние си мислим, че те не съществуват и формално сме прави – не съществува нищо, което не съществува за нас. Писателят обаче е за това – за да създава нова, непозната, а дори и неподозирана реалност. Отне ми пет месеца да напиша книгата, но преди това, за да намеря такъв човек, ми отне няколко години, както и още няколко месеца, за да спечеля доверието му да ме допусне в своя свят. За това доверие му благодаря. Както и за куража.
Разговора води: Людмила Еленкова
Снимки: Красена Ангелова
