Лира Литературно-рекламна Агенция
Юлия ПЕТКОВА
„Атлантически експрес“ на Георги Тенев е в книжарниците с логото на „Колибри“
Толкова сме ангажирани с преките изисквания на оцеляването, че нямаме време да се усетим несвободни. И ето как, парадоксално може би, илюзията за свобода и инерцията на ежедневието ни, затиснато от роящи се кризи, ни превръщат в бездушни същества, слепи за страданието на околните и глухи за всеки зов за съпричастност (стига да не ни засягат пряко), в някаква аморфна биомаса, колкото лесна за манипулиране, толкова и ригидна и неподатлива на развитие. А може би наистина човек трябва да бъде в известен смисъл „смачкан и разграден“, преди да се почувства истински свободен?
Такива мисли навява в един момент „Атлантически експрес“ на Георги Тенев и това е само една от множеството посоки за размисъл, които извежда този „високотехнологичен“, дистопичен трилър, който трудно може да бъде сравнен с друг български съвременен роман. Може да се направи условна аналогия с „Пумпал“ на Владислав Тодоров, ала последният конфронтира читателя с измислица от малко по-различен порядък, експлоатираща знакови за българската действителност реалии и феномени. Неизбежният апокалипсис в „Пумпал“ е пряко обусловен от изживени политически „перверзии“, от тесногръдието на т.нар. политически елит, неминуемо рефлектиращо върху обществената парадигма, докато в романа на Тенев апокалипсисът има по-универсално културно измерение, преплитащо научен, индустриален, екологичен и морално-етически пласт. В „Пумпал“ на един полуостров избухва биоклетъчна революция и безсмъртието става постижимо за микронация от биотитани, които се готвят да отлетят от Земята. В „Атлантически експрес“ представители на високоразвита цивилизация търсят нови планети в стремежа си към еволюционно безсмъртие, в същото време Атлантическият експрес напуска Европа с клети бежанци на борда, защото зад новата стена на изток дебне голяма заплаха от страна на… ислямска Русия. Сигурният общ знаменател на двете книги е ерудицията на техните автори и майсторски овладяната словесна енергия. Именно тя ги превръща в нещо много по-голямо от експресивни упражнения по научна фантастика/фентъзи.
Написването на умозрителния „Атлантически експрес“ очевидно е коствало задълбочено предварително изследване, но и много фантазия – вихрена и страховита. На това се дължат неочакваният му „пророчески“ дух и атмосферата на сбъднат кошмар. Въпросът е как ще се преплетат пътищата и съдбите на отминалите аналогови поколения и бъдещите хора хибриди, доколкото бъдещето изобщо е мислимо. И дали тази среща ще бъде катастрофа, край или начало на ново летоброене… Напомняме, че романът излезе от печат в момента, в който светът се тресеше от напрежение заради надвисналата и уви, съвсем реална все още, заплаха от ядрен апокалипсис. Заплаха, която броени дни и месеци преди 24 февруари т.г. всеки разумен човек би отхвърлил като бълнуване на увреден мозък. Ето няколко любопитни цитата от книгата:
„Човекът е единственото същество, което влага изключителни усилия в неща, от които няма никаква реална полза.“
„Трябва да се намери някакъв начин да останеш жив, това е обобщението. Целта не оправдава средствата, целта ги създава.“
„С голямото познание, уважаема девойко, се трупа определено количество дезинформация. И накрая се оказва, обратно на очакванията, че натрупването създава празнота… Понеже пълното знание не е вяра, то убива вярата. И отнема, което е по-лошо, надеждата.“
„Още малко, още съвсем малко му трябва на часовникаря, за да завърши своето наблюдение над секундната стрелка. Съвършенството на тази професия се крие в разбирането, че има тайнствено съвършени неща – като чудото на плуващия механизъм с противотежест, и че всичко е поправимо – поне часовникът, ако не животът. Че поне времето, то поне може да се намести, като се коригира избързването или закъснението в кръга на въртящия механизъм. И няма край, защото няма и начало, нищо не приключва, макар и да се движи…“
