Лира Литературно-рекламна Агенция
Изпращаме 2021 г. с писателя и драматург Георги Тенев – тазгодишният носител на Награда „Хеликон“, чийто роман „Резиденцията“ дори само чрез заглавието си илюстрира турбулентните ù 365 дни
Двете му удостоени с литературни отличия книги – „Партиен дом“ (Награда „Вик“ през 2007 г.) и „Резиденцията“ (Награда „Хеликон“ – 2021 г.), се оказаха средоточия на властта от тоталитарен тип с разлика от няколко десетилетия. По техен адрес отначало ни идва наум проклятието „да живееш в интересни времена“, но сега повече от всякога сме склонни да разберем творци като Георги Тенев. Авторът заяви при получаването на Награда „Хеликон“, че книгата му се е написала сама. Наистина, зад символните реалии и определянето ù като антиутопия,ежедневно усещаме засилващия се биополитически контрол, за който той говори. Затова пристъпихме към „Резиденцията“ с надежда да намерим духовна алтернатива.
– Г-н Тенев, пандемията ли ускори появата на този роман, мнозина ще разчетат буквално атмосферата вътре?
– „Резиденцията“ се занимава с въпроса за вярата, с проблемността на вярата, бих казал. Ако се замислим – колко много неща, свързани с тази санитарно-социална драма днес са свързани с вярата/доверието. Всичко е въпрос на вяра, особено в зоната на крайните състояния, в територията на големите биополитически решения. Там всичко е извънредно. А темата за извънредното положение опира на първо място до въпроса за вярата и нейното политическо (и медицинско) измерение – доверието. Имаме или нямаме доверие – в информацията, в отговорните представители на държавността, в инструментите, с които те действат. Вярата/доверието на първо място може да ограничи незабавно преките щети от една социално преносима болест, епидемия, инфилтриран в обществото биологичен враг. Достатъчно е голям брой членове на това общество да приемат с доверие една или друга програма и да я отстояват като своя. Но съдържателният смисъл на вярата и доверието – в свободните общества от западен тип – вече е смесен и синонимен с „търсенето на истината“ и „взимането на правилни решения“. А както знаем, най-лесният релативизиращ въпрос е въпросът „Що е истина?“. Или както гласи латинската поговорка: Quod capita tot sentencia; ако цитирам правилно – „колкото глави, толкова мнения“.
– Времето не ви ли разколеба за мотото „който не обича, не може и да вярва“. Някое силно чувство може да изключи разума и накрая да остане подчинението…
– Отново бих написал същото – „който не обича, не може и да вярва“, и с годините все повече се уверявам в това. Вие как мислите – дали вярата изключва разума? Ни най-малко. Фанатизмът, умопомрачението по фалшиви идоли – това може да изключи разума, както казвате. Вярата (не суеверието) е свързана с някаква истина. А за да бъде позната истината, пътят е и през разума.
– Ако се заиграем с Планинската република от вашия сюжет и Наградата „Хеликон“, къде кацна Орлето от статуетката?
– Разбирам, че сте чели внимателно романа и сте обърнали внимание на онзи момент с птиците, които преминават от двете страни на „Мембраната“. Интересно е наистина къде – според усещането на всеки един от нас – се намираме ние сега: в Планинската република или в т.н. Свободна зона. На едното място има много страдание, но и някакъв шанс (или поне илюзия) за променящ се живот. На другото място – нещата са подредени, но сиви, населени, но в същото време безлюдни. Да си призная, и от двете страни на Мембраната не е твърде приятно за живот. Но ако погледнем къде е зоната на последната, крайна надежда – къде все пак се хвърля спасителния пояс на любовта – това е в Планинската република, в Рила. Там, където има все още следи от Рилския урок.
– Не е ли опасно свързването на духовна практика с властова структура и по асоциация с Дънов ли я нарекохте „Рилски урок“?
– В романа всъщност има ясно разделение между „властовата структура“ и свободния, духовен проект на Учението „Рилски урок“. Те са по-скоро в конфликт. Най-малкото, държавата със своите страховити органи се старае да изкорени Рилския урок, да го изтрие от умовете. Дори буквално да разоре и разкопае местата в планината Рила, където са се срещали последователите на Учителя. И да ги бетонира и запечата.
Тази власт обаче никак не е лишена от култове. Тя се бори с една духовно-мистична „секта“, но сама изгражда свои тежки, макар и секретни, ритуали…
А иначе – не, няма асоциация с Бялото братство. Въпреки това много учения и философски течения могат да се разпознаят в този „Рилски урок“. Занимава ме въпросът за това къде е границата, коя е гледната точка, която определя „правилното“ от „сектантското“.
На вашия въпрос – какво се случва, когато духовната практика стане норма в държавния апарат? – ако това се случва като форма на наложена власт, резултатът е държавен фундаментализъм. Познаваме го и от комунистическата диктатура, също и от тоталитарните религиозни режими, които са на власт в разни точки на земята и в този момент.
– Няма как да не ви попитам за един от най-ярките образи в книгата – Възпитателката. Какво означава тя, че властта е живот, тоест имат общ произход?
– Вие задавате въпроса, върху който е стъпил и образът на самата Възпитателка. Тя не е отговор, а път за размишление върху тази дилема – има ли добра власт? Има ли шанс за хармонично управление, изградено върху някакви естествени, природни закони? Или природата клони към хаос, а алтернативата е човешката намеса с вечните ѝ грешки – самовластие, корист, корупция…
– Факт е изключително въздействащият стил на „Резиденцията“, но как ще реагирате, ако ви споделя, че аз, като читател, много пъти исках да напусна този сюжет?
– Има два вида литература – една литература, която се притеснява, страхува от своите интуиции и се отказва да прави прозрения. Има и друга литература, която вижда самия смисъл на художественото споделяне именно в това – да бута въображението напред, да разбужда мозъка с провокации. Такава литература, каквато и аз обичам – тя винаги споделя нещо, което не всеки ще ви каже. Тя не проповядва лесни и удобни истини. Ако в „Резиденцията“ има такива неща, които тревожат, значи романът си е изпълнил мисията.
