Лира Литературно-рекламна Агенция
Юлия ПЕТКОВА
Колко много електричество е стаено в помислените и непромълвени неща. Колко сме инертни, докато не ни е погнала онази с косата. Или някой природен катаклизъм. Колко много имплицитни съмнения и страхове управляват живота ни, моделират чувствата ни, сковават поведението ни. Някои са универсални, делнични, неминуеми. По-потискащи обаче са другите страхове, дето са плод на времето и мястото за живеене, които сме уцелили…
Такива мисли пораждат първите разкази от сборника „Жената на писателя” на Георги Тенев. Още заглавието подсказва, че тук на фокус ще са хората в сянка и тяхното влияние, в различни смисли на сянката. Хубаво е, че има книги като тази, все някой трябва да разбутва дремещата „целокупна” съвест. Да осветлява ежедневния цинизъм, на всички нива. Да се взира в подвизите на анонимните, в самотността и терзанията на „обикновения” човек в контекста на една безчовечна система. Мазохистично да чопли мъчно зарастващи рани и да усилва алармата.
Трудно ми е да не цитирам част от послеписа на сборника: „Ние не признаваме, че в един момент болката става сила. Надяваме се да минем по лекия път. Не притежаваме нищо, но затваряме очи за достойнството на този факт – нашата беднота. Не тръгваме към никоя цел, малка или голяма, със съзнанието, че първо ще дойде болката, а едва след това и успехът…”
Как се преболедува минало, в което сме съучастници и днес, защото продължаваме да се примиряваме? Има ли честност „в рамките на възможното”? Не е ли нужна критична маса от будни умове, за да говорим за обществена съвест? И какво, ако критичната маса я има, след като не е действена, продуктивна? Може ли доброто да бъде защитавано със сила? Какъв избор ни остава, когато всички цивилизовани средства за рестарт на системата са изчерпани? Сигурното е само, че безверието, апатията и ширещата се пошлост облекчават новите мракобесници…
Тази иначе тъничка книжка е минирана с въпроси и е населена с персонажи, достойно представляващи различни социални групи и съвременни пороци. На места проблясва зловещ хумор, дошъл да подчертае абсурдите на едно уж капитулирало държавно устройство. И на неговото наследство, защото сега на мода са „демократичните” феодали. Някой находчив архитект е бетонирал последствията от капитулацията. (вж разказа „Бетон”)
Ако сте атеист, при това с по-скоро леви убеждения, може да ви подразни преднамереният образ на професора философ и преводач на Киркегор в разказа „Новите леви”. Но при Тенев стереотипните образи са стратегия, привидност, не са случайни. Други разкази и фрагменти са толкова интимни и рефлективни („Негово Светейшество”, „Сватбено пътешествие”), че се питаш дали не са си объркали автора. „Самота 1” напомня за прочутата фраза на Киркегор, че най-разпространената форма на отчаяние е да не бъдеш такъв, какъвто си.
Георги Тенев остава верен на себе си – за пореден път се заиграва с жанровите лимити, смесвайки съспенс, неоготика и дистопия. Заиграва се с подменения смисъл на думите, с подмяната на нормите. И така те предизвиква, че все оставаш петимен за още.
