Лира Литературно-рекламна Агенция
Без излишни думи и с цялата любов, която той заслужава, нека днес, в деня на 100-годишнината от кончината му, си припомним частица от безсмъртното му творчество.
И нека в това наше „отечество любезно” не си мислим в самооблащение, че окончателно сме се разделили с всичко онова тъмно и недоправено, за което – дори и в тези редове – страда и до днес дядо Вазов!
ОТЕЧЕСТВО ЛЮБЕЗНО, КАК ХУБАВО СИ ТИ!
Отечество любезно, как хубаво си ти!
Как чудно се синее небето ти безкрайно!
Как твоите картини меняват се омайно!
При всеки поглед нови, по-нови красоти:
тук весели долини, там планини гиганти,
земята пълна с цвете, небето със брилянти…
Отечество любезно, как хубаво си ти!
II
Коя земя от теб е по-пъстра, по-богата?
Ти сбираш в едно всички блага и дарове:
хляб, свила, рози, нектар, цветя и плодове,
на Изтокът светлика, на Югът аромата;
горите ти са пълни с хармония и хлад,
долините с трендафил, гърдите с благодат.
Коя земя от теб е по-пъстра, по-богата?
III
Отечество, не си ли достойно за любов?
Кой странник без въздишка можа да те остави?
Кой има сила твоите картини да забрави?
Що нямаш ти? Що липсва под синий ти покров
в случай, че бог би искал Едемът да премести
и своя рай прекрасен при Емус да намести?
Отечество, не си ли достойно за любов?
IV
Ти рай си, да; но кой те прилично оценява?
Не те познават даже децата ти сами
и твойто име свято не рядко ги срами!
Какъв ли свят прекрасен в теб йоще скрит остава?
Какви ли тайни дремят, богатства, красоти
по твоите долини, поля и висоти?
Ти рай си, да; но кой те прилично оценява?
V
Ах, ний живейме в тебе, кат същи чужденци,
и твоят дивен вид ни не стряска, не привлича.
Рогачът в планините по-много те обича,
по-харно те познават крилатите певци,
но ний не видим нищо, нам нищо не ни тряба,
доволно е, че даваш покривката и хляба,
и ние в тебе, майко, ще умрем чужденци!
Хисар, 1882
ЕЛАТЕ НИ ВИЖТЕ!
Се тоз вик ме среща, изпраща по пътя,
по кръчми, по хижи — ума ми размътя.
Отбивам се в селското бедно жилище:
картина плачевна душа ми покъртя!
„Елате ни вижте“
Под – гола пръст! Смрад, дим, стени окадени,
тъмничен въздух; в полумрак потопени
човеци и дрипи… На също гноище
лежи скот и стопан, духовно сближени.
„Елате ни вижте“
Зла бедност! Неволя! Души затъпели,
набърчени булки, деца застарели.
Къс ръжено тесто в пушливо огнище
загрява се там за гърла изгладнели.
„Елате ни вижте“
Тегло, запустенье!… Дълбока неволя
живота от радост, от всичко оголя!
Тор мръсен смърди сред трънливо дворище.
И болести, смърт тук боравят на воля…
„Елате ни вижте“
И вечно труд тежък и пот непрестанни –
и пак оскудия и дни окаянни.
Зло входа за смях и за песни заприщи!
Тук бедност вековна е гост постоянни.
„Елате ни вижте“
И чупи се воля и дух под хомота
на нужди, в дълбока нощ гасне живота:
ни луч от съзнанье под покрива нищи!
Човекът словесни паднал е до скота.
„Елате ни вижте“
„Елате ни вижте!“ – той моли и стене, –
вий, мъдри велможи, от нази гоени…
На миг напуснете там вашто тържище
на шум и на фрази, богато платени —
„Елате ни вижте“
Вий, дето в покой и в палати стоите,
към нас приближете — вий, славни, вий, сити!
Зърнете през нашто изгнило плетище
и може би вам ще настръхнат космите!
„Елате ни вижте“
Тогаз за народа се бихте смислили
и срам, угризение бихте сетили.
И вашето сърце със болка заби ще.
О, доста на думи сте нази любили —
„Елате ни вижте!“
