Лира Литературно-рекламна Агенция
Как се слива голямата История с настоящия момент, ни разказва една интересна българска авторка
Невена Митрополитска е родена в София. Детството ù минава в София и Пловдив, завършва руска и английска филология в СУ „Св. Климент Охридски“, а през 2002 г. заминава за Канада, където учи библиотекознание и информационни науки в университета на Монреал. Издала е три книги – „Анна и планината“ (2015), „Дарът“ (2019) и „По релсите“(2021). Жив език, със силни характери, към които съдбата не е била благосклонна, отличават нейното творчество.
-Невена, вие от двайсет години живеете в Канада, преди седем излиза първата ви книга – „Анна и планината“. Щяхте ли да пропишете, ако бяхте останали в България, или у нас средата би ви ограничила?
-И аз съм мислила по този въпрос. Естествено, няма как да бъда сигурна, но все пак стигнах до извода, че
едва ли местоживеенето ми е повлияло на факта, че започнах да пиша. Това ми беше потребност от съвсем ранна възраст, но в началото на живота ми на възрастен бях подложена на изпитания, за които не бях готова, и за които трябваше да отдам цялата си енергия. В крайна сметка се справих с тях, но цената беше, че си забраних дори да мисля за лукс като писането. Казах си, че ще мога да си го позволя, когато се пенсионирам. Затова в биографията ми няма награди от поетични конкурси, нито пък имах приятели от писателските среди. Когато заминах за Канада, продължих по същото русло: е, борбата вече не беше да нахраня и облека детето си, докато ходя на лекции, малко бях надградила, но пак ставаше въпрос за материални щения: хубава работа, добро жилище, ваканции, добри училища за децата. Така че фактът, че се преселих в Канада, не е изиграл никаква роля за решението ми да започна да пиша.
Този етап от живота ми – с писането на романите, го свързвам по-скоро с майчинството, с раждането на третото ми дете. Тогава темпото се забавя и слизаш за малко от въртележката – колкото и да си заета, това бебе трябва да бъде разхождано, и тогава щеш – не щеш, оставаш сам със себе си. И мислиш за живота си – какво си постигнал, дали си доволен, за това ли си мечтал. И аз разбрах, че това, което бях постигнала, не е това, което ме прави щастлива и цялостна. Бях вървяла по задънена улица. Тогава се случиха две неща, близки във времето, но не помня последователността им: едното беше, че си позволих да пиша, т. е. да върша нещо само за себе си, без семейството ми да има полза от това, а другото, връхлетяло ме изненадващо, беше, че веднъж влязох мислено в една житейска ситуация, която по-късно стана ключова сцена от бъдещия ми роман „Анна и планината“. Това беше въпрос на узряване, не на местонахождение. И искам да подчертая, че не съжалявам, че стигнах до призванието си по заобиколен път. За тези години бях придобила житейски опит, а това е неоценимо при писането на проза.
-Хващам се за името Анна, което е в заглавието на първата ви книга, също присъства в мечтите на една от героините ви в „По релсите“. Заедно с темата за балета във втория ви роман – „Дарът“, възниква въпросът, дали помирявате едни аристократки по дух с грубата действителност?
-Моите героини имат собствена силна воля и действат напук на съдбата и в същото време обичат живота, част от който е грубата действителност. Те се опитват да се впишат, без големи компромиси със съвестта си. И им се получава в различна степен.
-Разбрах, че правите сериозни проучвания, преди да започнете книга. Имаше ли момент, когато неочаквани факти и събития преобръщаха хода на замисления сюжет?
-Да, правя проучвания и става така, че сюжетът до голяма степен е готов в главата ми, преди да започна да пиша, точно защото трябва да съм сигурна, че разполагам с необходимата ми информация. Точно както ако тръгнеш да строиш къща, трябва да знаеш, че имаш или поне можеш да си осигуриш необходимите материали. Не мога да си позволя да напиша три четвърти от романа и тогава да разбера, че ми липсва съществена информация и затова не мога да си вържа сюжета.
Имах неприятна ситуация по време на подготовката на „Дарът“. Идеята за романа ми дойде заради статия с интересен казус от репродуктивната медицина, за който бях прочела десетина години по-рано в един американски вестник. Идеята ми изкристализира, пъзелът на сюжета се запълваше, измислих героите, биографиите им се оформяха, вече бях научила доста за професиите им, например за балета бях изчела доста книги, направила интервюта, наблюдения и т. н. и стигнах до момента, в който трябваше да уточня правните подробности по този казус. И тогава се оказа, че юридически нещата в България са уредени по съвсем различен начин, отколкото в САЩ, и целият сюжет, който бях сглобила, пропадаше. Не знаех и с какъв точно адвокат да се консултирам, защото тази област е много специфична, а адвокатът, с когото бях говорила, нямаше такива познания. И тогава се разрових в Интернет и намерих точния специалист – Стоян Ставру – адвокат и университетски преподавател по биоправо и биоетика. Именно той ми спаси сюжета. Е, наложи се да го променя малко, разбира се. Така че сега се опитвам като събирам информация, да започвам с най-важното – с това, от което зависи дали сюжетът е възможен, или не.
-„По релсите“ е третият ви роман. С какво темата за евреите привлече вашето внимание, при положение, че не принадлежите на тази общност. Да не би да виждате особени качества там, които се предават по наследство?
-С евреите имам специална връзка още от детска възраст и латентният антисемитизъм, с който съм се сблъсквала, не ми повлия. Най-добрият приятел на баща ми – Азаря Поликаров, беше евреин. Помня как се заливах от смях, когато бяхме заедно, колко забавен беше, а когато баща ми почина, как не ни забрави. Другото е посещението ми в Аушвиц на петнайсетгодишна възраст, което ме разтърси. А като станах студентка, се сприятелих с едно еврейско момиче, чиято семейна история от Втората световна война ме развълнува. Тази история влезе в романа „По релсите“, без да е основна. И бащата на тази моя приятелка –
Маир Мешулам, в детството и младостта си Кюстендилски евреин, беше човекът, когото основно интервюирах. Дали виждам в евреите особени качества? Може би да, но смятам, че те се дължат по-скоро на обстоятелствата, при които са оцелявали в една често враждебна среда, отколкото на генетиката.
-Разкажете ни как живеете в Канада, какво споделят с вас хората, които идват в българската библиотека в Монреал?
-Българската общност в Канада е доста задружна. Има големи български компании, които си ходят на гости, ходят заедно на къмпинг, пикници и т. н. Имаме българска църква, където освен че се провеждат служби, в голяма зала на приземния етаж се организират празненства, концерти, понякога кинопрожекции. Там се намира и библиотеката. В съседната сграда се помещава българско неделно училище, родителите общуват помежду си, докато децата им учат, изобщо има общност. Преди да емигрирам, бях предупредена да стоя далеч от българи, обаче все още не съм разбрала защо. Хората много си помагат. Когато си далеч от родината, познатите бързо ти стават приятели, а приятелите ти стават като семейство. Покрай пандемията животът на общността беше затихнал, но сега се възстановява. Доста български семейства се прибраха за постоянно в България през последните две години и не знам дали животът на общността ни ще се възстанови напълно.
-А как съжителстват многото други емигрантски общности, има ли напрежение помежду им. Впрочем влияе ли им на канадците властта на британската корона, още повече след смъртта на кралица Елизабет Втора, когато Чарлз Трети стана държавен глава и на Канада?
-Твърди се, че Америка е „казан за претопяване“ (melting pot) за емигрантите. Отиват там и след едно-две поколения всички стават американци. Е, в Канада е на почит мултикултурализмът, особеностите на етносите се уважават и страната повече прилича на салатиера, в която има „парчета“ – етнически общности, които, запазвайки своите особености, все пак заедно създават едно цяло. Не усещам напрежение между етническите общности. Не виждам и претопяване. В работата и в учебните заведения всички са заедно, но в свободното си време всеки предпочита да се събере със себеподобните си. И това за никиго не е проблем. А колкото до английската кралска фамилия, аз живея в провинция Квебек, където отношението към нея нерядко е и доста критично. Мнозина смятат, че това е остаряла и излишна институция, която също така излиза доста скъпо.
Разговора води: Людмила Еленкова
