Лира Литературно-рекламна Агенция
„Хубавата Холмиер“ осмива грозното ни битие
Това е третият сборник с разкази на Ганка Филиповска, след “Сонет 130” и “30 щриха за любовта”. Авторката, която познаваме предимно като редактор на съвременна българска литература, може да направи курс по творческо писане върху своята книга. Толкова ерудирано и комично тя поднася взаимно изключващи се норми на поведение и типажи, които вечно не са си на мястото и държавата не им е по мярка, че ни припомня – ние сме същите! Оказа се, че с Ганка Филиповска сме родени на една дата, използвам го като факт, сам по себе си забавен, за начало на нашия разговор.
-Г-жо Филиповска, чувствате ли се понякога като нечия проекция?
-Вероятно в ранния си пубертет съм се припознавала в някои литературни герои или поне ми се е искало да съм като тях. Може би подражанието в тази възраст е естествен процес, но ако наистина съм го преживяла, е било за кратко и нищо не е останало от него. Според мен най-голямата обида за един творец е „той/тя е вторият/втората еди-кой си или еди-коя си“, колкото и да е велико името, с което го сравняват. Към днешна дата не смятам, че съм нечия проекция нито в психологическия, нито в математическия смисъл, макар да не се възприемам като уникална личност, но все пак откривам повече разлики между себе си и някого, с когото сме на една вълна, отколкото прилики. Разбира се, ако съществуват паралелни светове, от все сърце желая на другите Ганки да са по-щастливи и по-успешни от мен.
-Защо се шегувате и обръщате с хастара навън всякакви възможни литературни творби и достижения на културата, като „Хубавата Холмиер“? Впрочем, как избрахте този разказ за заглавие на книгата?
-Тази книга е лишена от каквато и да е литературна претенция, само съм освободила фантазията си от всякакви юзди, дори тези на приличието, и съм се забавлявала, дай боже да се забавлява и читателят. Не бих определила разказите като „шега“ в традиционния смисъл на думата, просто съм разместила някои пластове на времето и съм погледнала на историите от различна гледна точка. Действително на много места профанното побеждава сакралното точно както най-често се случва и в живота, но още древните гърци са го знаели и неслучайно са приписали доста човешки пороци на боговете си.
А с Холмиер ни най-малко не се шегувам, разказът е доста стряскащ. Когато видях за първи път репродукция на статуята на Роден, чието пълно наименование, доколкото зная, е „Тази, която беше Хубавата Холмиер“, съм била на не повече от 18. Толкова ме порази това съсипано от старостта тяло, че не успях да го забравя през годините. А Роден се вдъхновява за тази скулптура от „Завещание“ на Вийон, в което присъства монолог на Хубавата Холмиер, много известна куртизанка от 15. век, която вече е немощна старица. Майн Рид има един роман – „Квартеронката“. В него, когато за пръв път обрисува образа на жена на прага на старостта (тоест около 30-ата ù година, но такива са били тогава схващанията за младост), казва – тук ще перифразирам, все пак съм чела книгата преди повече от половин век – че повечето ценители на красотата я обожават в нейния разцвет, но има и такива, които могат да се възхитят и на руините ù. Това прави и Роден и според мен прониква много по-дълбоко в образа от Вийон, колкото и да го обичам. Старостта е едновременно отблъскваща и красива, зависи какво искаш да видиш от нея. Но едно е сигурно: човек, преминал такъв дълъг според представите ни отрязък от времето категорично заслужава поне уважение.
Заглавието беше проблем при този еклектичен сборник, но победи „Хубавата Холмиер“ не само заради различността си и някои мои пристрастия, а и заради алитерацията на веларната „х“ – както знаете, всеки си има малки лудости.
-Редакторът във вас помага или пречи на писателя, не се ли автоцензурирате непрекъснато? Мисля, че усещам подобна нотка в първия разказ – „Книгата“?
-Редакторът и авторът (би било прекалена дързост да се нарека писател) си съжителстват сравнително безпроблемно в едно тяло и даже често си говорят, но когато единият работи, другият трябва да мълчи и да не му пречи. Няма как да редактираш чужда книга и да отклоняваш вниманието си от нея заради собствен проект, не е почтено, така че аз на практика не разполагам с време за писане, но това може в крайна сметка да е за добро – мое и на евентуалните читатели. Признавам си, не бих искала да изпадна в положението на графоманката от „Книгата“, която пропуска целия си живот, включително и отвъдния, в който не вярвам, за да гони една химера. Вредно е пишещият човек да се взема прекалено на сериозно и да се остави амбицията да го изяде: много от нас си вярват, че непременно ще оставят следа във времето, а печалната истина е, че малцина са избраните, и то едва ли вовеки, а при останалите същото това време започва методично да заличава туй, що сме драснали, още в мига на смъртта ни и наистина не си заслужава толкова да го мислим.
Автоцензурирам се дотолкова, че без каквато и да е сантименталност хвърлям писания в коша, щом съм преценила, че не струват, но не си налагам автоцензура на самото писане. Колкото до редактирането на собствените си неща, редактирам ги безпощадно, но все си мисля, че нещо съм пропуснала, и вероятно е точно така. Тази книга няма редактор, цялата отговорност е моя, както и би трябвало да бъде.
-Живеете в Лондон, какви са настроенията на британците след оставката на Борис Джонсън?
-В Лондон водя много изолиран начин на живот и истината е, че се интересувам повече от събитията в България, отколкото във Великобритания – въпреки че дъщеря ми, синът ми и двете ми по-малки внучки са тук, най-голямата е в Осло. Когато Борис Джонсън най-сетне подаде оставка, не бях в Лондон и още не съм, но предполагам, че британците, включително и членовете на собствената му партия, са изпитали облекчение. Впечатлението ми е, че във Великобритания е изградено здраво гражданско общество, там хората умеят да се обединяват около каузи и да променят нещата към по-добро. Бога ми, колкото и да е освободена фантазията ми, не мога да си представя, че британците биха търпели това, което е тук – целия този смъртоносен и като че ли безкраен гърч, наречен преход, цялата тази разпасаност, бездънна алчност и гьонсуратлък на политическия ни елит. Хората във Великобритания са реалисти, не са склонни да виждат парапет там, където го няма, нито пък да прощават фаловете на управляващите. А у нас според скромното ми мнение нещата са просто мерзки.
Разговорът води: Людмила Еленкова
