След „Сърцето помни“ талантливата българска авторка отново ни връща във Викторианската епоха с новия си роман „Любовта на музата“
Още с първата ù историческа романтика оцених стила на Ангелина. Тя умее не само да опише правдоподобно Англия от 19 в. – една твърде далечна на България по манталитет и мащаб страна, но и да пресъсъздаде завоалирани отношения и красиви сцени като в „Бриджъртън“ или романите на Джейн Остин. Какъв урок по история могат да извлекат читателите от тях, вижте в това интригуващо интервю.
-Ангелина, с риск да нахълтам в салона като героиня от ваш роман, направо към въпроса – има ли събитие или човек от днешното британско кралско семейство, които да са искрица за „Любовта на музата“ ?
-Трябва да си призная, че кралското семейство никога не е представлявало интерес за мен. Спомням си в детството как мама харесваше принцеса Даяна и аз реших, че и аз трябва да я харесвам, но с това малко изключение никога не съм ги следила. Покрай книгите и коронацията на Чарлс, немалко пъти приятели ме питаха това-онова по етикета за коронацията и аз трябваше да обяснявам отново и отново, че дори не гледам коронацията. Общо взето, стоя далеч от короновани глави, предпочитам по-дребните благородници.
-Редувате гледната точка на един такъв – Хенри, с разказа на твърде непокорна за времето си жена – Теа. Кой от двата образа трябваше да изпипвате повече, очаквам да кажете – мъжкия?
-Изненада! Теа ми взе здравето. Хенри, както каза Хриси от Hrisilandia, е разбран човек, с него не сме имали никакви проблеми. Но Теофилия беше на контра от самото начало. Характерът ù е много различен от моя и ми беше много трудно да поддържам едно последователно поведение. Постоянно трябваше да се придържам към „профила ù“ и това се оказа едно от най-големите предизвикателства в книгата.
-Обяснете ми изречението – „Теа знаеше, че липсата ù на интерес към брака е неразбираем за повечето млади аристократки“. Хм, толкова ли са били меркантилни жените от висшето общество ?
-Приемам предизвикателството, с едно уточнение – аз не съм историк и това, което ще кажа, е мое лично мнение и не твърдя, че е обективната истина. И така, започва урокът по история – в Англия по времето на Виктория все още действа законът за наследство на първородния мъжки наследник. Той получава титлата и всички земи и финансови средства, които са обвързани с нея. Ако бащата през живота си е натрупал средства от инвестиции или е купил нови земи и имоти, тези придобивки могат да бъдат оставени на някой от следващите синове или дъщери. Но само първородният получава титлата и наследствените имоти. В този ред на мисли – от пет деца само един се нарича „граф/маркиз/херцог“, братята и сестрите са просто „милорд/милейди“. Висшето общество изобилства от втори братя, трети братя, но техните доходи зависят основно от собствените им възможности. Разбира се, при добри чувства от страна на първородния, той може да създаде сметка за пожизнена издръжка на по-малките си братя, но подчертавам – при добри чувства. В допълнение към несигурната съдба на вторите братя и т.н., се добавя и разбирането, че единственото достойно съществуване е с парите от дедите. Аристокрацията смята, че е проява на лош вкус да говориш за бизнес или да се стремиш към бизнес печалби (което отчасти води до падението и масовото обедняване на аристокрацията по времето на Виктория). Та вторите братя дори и да натрупат богатство, пак са в неизгодна позиция. Нормално е майките да искат дъщерите им да се омъжат за Наследника! Хората сляпо са вярвали, че семейните пари са бездънни и никога няма да стигнат до окаяно положение. Общо взето стремежът да оженят дъщерите си за аристократи е бил замаскирано желание да им осигурят спокоен и охолен живот и добро положение в обществото.
-И още едно – „Краткият път от клуба до дома му успяваше да притъпи всяка емоция до обичайното отегчение, което рано или късно завладяваше родените и отгледани в богатство хора като Хенри“. Поздравления за вашия стил, но казано на наш език – що за „кофти хора“?
-Изключително кофти хора! 😊 От самото си раждане повечето аристократи са откърмени с идеята, че всичко им е позволено. Та те са аристократи! Те наистина са живеели с идеята, че са друго качество хора. Презирали са не само прислугата и обикновени хора, но и новобогаташите – подигравали са им се, че се борят с пари да си купят социален статус. Тук-там е имало хора, които са имали желание да помагат на по-бедните, да задълбочат знанията си по дадена тема, но дори и тяхното поведение е било подправено със солидна доза арогантност. И въпреки това успяват да ме привлекат с някакъв необясним чар, та продължавам да разказвам за тях.
-Защо избрахте Теа да поеме по пътя на възможно най-трудното изкуство – операта, и как влязохте в този свят, консултирахте ли се със специалисти по музика, с оперни певци?
-От самото начало знаех, че образът на Теа ще е „голям“. Някак си, дойде с печата „дива“. Исках да е смела, да е амбициозна, да иска, да постига, исках да ù помогна да завладее света. Предвид епохата и пола ù имаше много малко социални сцени, на които да я поставя, за да има реален шанс да постигне мечтите си. Исках да притежава плътност, нещо, с което да печели уважението на хората. Мисля че всички знаем колко лесно се омаловажава образа на една жена, която се стреми към власт. Етикетите и обидите летят един след друг. Трябваше да ù дам нещо, което да осмисли този глад и то да не е пуста суета. Или мъж.
Музиката за мен е най-великото изкуство и онова, което успява най-дълбоко да докосне хората. Затова реших да ù дам нещо, което е само нейно и успехът да е в нейните ръце. Изборът на гласа ù също не беше случаен. Исках Теа да има силен, мощен глас, оттам и контралто. Не висок и тънък. Теа определено е гръм, а не светкавица, ако мога така да се изразя.
По повод проучването – да, аз се постарах да открия, колкото мога повече информация за мястото на оперните певици в обществото през 19-и век, четох техни автобиографии, но за самите термини и за детайлите по отношение на оперното изкуство, много ми помогна моя близка приятелка, която има музикално образование. Имам късмета да познавам невероятно талантливата Мила Михова, която повдигна завесата на това какво е да си оперна прима.
Разговора води: Людмила Еленкова
снимки: личен архив на авторката