Начало / "Четящият човек" / Художникът Наталя Йешченко за войната: „Архангел Михаил е сега с Украйна”

Художникът Наталя Йешченко за войната: „Архангел Михаил е сега с Украйна”

Никой не трябва да мисли за ядрени оръжия, особено децата, казва тя

41072593_2135741989770685_5508463017894871040_n

Украинският творец рисува, а също така е преподавател по Валдорфска педагогика. Живее в Киев. У нас са излизали нейните „Вълшебни приказки”, които създава заедно с Кристин Натейл, която пише текстовете. Поредицата съдържа три книги със зимни, летни и есенни приказки – създадени с много усет и развиващи добродетелите на децата.

Наталя се опитва от началото на военните действия в родината й да повдига духа на своите сънародници, като в същото време търси помощ за съдбата на Украйна – както от чуждестранните си приятели, така и от невидимите сили от духовния свят. Ето редове от своеобразния й виртуален дневник в социалните мрежи.

Искам да съм благодарна на всички, които жертват себе си, и искам да съм смела, защото вярвам, че хората израстват с всяка криза

24 февруари, 18,06 ч.

На страната на светлината – с Украйна!

25 февруари, 5,20 ч.

Отново гръм от експлозии, чувам в съня си как лаят кучета… от прозореца се вижда димен стълб през мъглата на няколко блока от нас и съзирам… ръцете ми треперят

Защо е нужно да преживяваме всичко това? С какво още ще се сблъскаме?

В полунощ стоях дълго на балкона, загледана в пухкавата светлина на синьо-жълтите топки от фенерите, пръснати по пътищата наоколо. Нито една кола, нито един човек на улицата. Тишина и влажен въздух, чист все едно сме нейде на дивото поле… Де да можеше всяка седмица в Киев да има някакво време без автомобили! Стоях там и се опитвах да се вдъхновя от приятната, приказна мъгла, в която определено би трябвало да плува приказен кит или котка, но я изпълваше единствено усещането, че всичко това е фалшиво. Нещо изкуствено, както беше по времето на строгата карантина, а днес – защото беше обявено извънредно положение и излизането е забранено.

И осъзнах, че вече не обичам тишината, вече чувах не света отвън, ами своя вътрешен. Очевидно това е движението на кръвта, звънтяща в ушите. Явно съм много уморена в този първи ден на осемгодишната война, макар днес да не излязох от вкъщи. Дори не прекрачих прага, помислих си, но плаках точно тук, ето така, тихо, защото как да не плача, след като знам колко хора прекрачиха днес прага завинаги… Напуснаха нашата Земя, преминавайки от земния в духовния свят.

Дали това беше тяхната съдба, или случайност; дали си отидоха като герои; или като жертви; дали са положили живота си, или са им го отнели… вече се е случило… нека ги изпратим и поне за минута мълчание да изпълним мислите си с топло чувство за тях – онези, които вчера, днес са прекрачили през прага или ще го прекрачат утре… Искам да съм благодарна на всички, които жертват себе си, и искам да съм смела, защото вярвам, че хората израстват с всяка криза. Не, аз го знам!

25 февруари, 18,45 ч.

Искам да ви призная, че вчера приех едно предизвикателство – отсега ще показвам на профила си само илюстрации на ангели, докато не видя, че военното напрежение е отминало.

Архангел Михаил в нас е безусловна правдивост, отговорност за другите и смелост пред съдбата.

Ние, гражданите на Украйна, искаме да сме свободни, независими и честни. Сега сме изтъкани от цялата история на Украйна

26 февруари, 2,00 ч.

Отново експлозии… Искам ли да спя? Нали е нощ…

26 февруари, 3,00 ч.

Архангел Михаил сега е с Украйна!

В сърцата ни е. Държи оръжието в ръцете на нашите защитници. Гледа света през очите на децата ни. Говори ви чрез онова, което изричаме. Без значение от възрастта, расата, националността, религията, пола, езика, професията или материалното състояние… Ние, гражданите на Украйна, искаме да сме свободни, независими и честни. Сега сме изтъкани от цялата история на Украйна, отговорността за другите и смелостта пред съдбата на страната.

Погледнете, моля ви, внимателно към Украйна и съм сигурна, че ще откриете в нея нещо ново в духа на идеалите на Архангел Михаил.

26 февруари, 17,00 ч.

Забранено е да се излиза след 17 ч. В този слънчев, отрезвяващ, напрегнат трети ден от войната избирам за вас образа на Онзи, който лекува най-дълготрайно. За мен цветът на тагетиса е нещо, което има повече сила сред останалите цветя. Ако ме познавате, сигурно знаете, че преди две години претърпях сложна операция и въпреки всичките ми усилия, все още не успявам да се върна към нормално физическо състояние. И сега го забелязвам…

Защото съм изправена пред факта, че в ситуация, когато трябва да си осигуря истинска безопасност и да воювам за оцеляването си, трудно мога да го направя. Може би това изобщо нямаше да ме притеснява, понеже вярвам в силата на своя дух, която за мен е по-важна от всичко останало, стига да не бяха останалите. Моите роднини, приятели и тези, които харесват работата ми, в един глас ми казват да потърся възможност да се спася, защото… „отчаяно се нуждаем от всичко, което може тепърва да сътворите“. Аз от своя страна трудно разбирам това, защото имам много ниско самочувствие. Когато вчера вечерта дойде време наистина да се погрижим за безопасността си и трябваше да ида в бомбоубежището, тялото ми се пречупи…

Седях на пейката и прегръщах чантата, в която с ужас мряукаше котката Фаня, гледах просветванията по небето и опитвах да докажа на съпруга и дъщеря си, че ще седя тихо тук или у дома, а те трябва да се наслаждават на добрата компания, събрала се на перона на метрото. Карахме се известно време на фона на експлозиите и вече беше ясно, че ако в този момент имаше реална опасност за нашата област, отдавна щяхме да сме изгубили всички шансове за спасение. Накрая, като пресметнахме за колко време долита до нас звукът от проблясванията и на базата на оперативна информация от куп източници, решихме да се приберем лека-полека, защото съпругът ми категорично отказа да ме остави на мира. Вкъщи намерихме най-безопасното място за спане и постлахме там.

Събудих се в два сутринта и рових до сутринта в интернет, рисувах и размишлявах. Сред мислите ми беше и тази за прекомерното презастраховане и безотговорно безразсъдство. Как да стигна до тях и как се подсилват. Дали излагам близките си на риск заради своето състояние? Трябва ли да напусна своя път, ако не се справям достатъчно бързо? Достатъчно уверена ли съм в способността си да издържа на всички предизвикателства на войната или просто надценявам издръжливостта си…

andel

27 февруари, 0,30 ч.

Тишина наоколо, ливадите за заспали в роса… но не и аз… Моля се на всички ангели и небесни сили – нека продължава да има мир и тишина, нека всички да спят спокойно! Бог да пази Украйна!

27 февруари, 8,00 ч.

И дойде тихото утро на четвъртия ден от войната – оказва се, че има толкова щастие да се събудиш не от експлозия, а от съня си. Толкова е тихо зад прозореца, че ви се иска да проверите дали градът е там. Днес денят е специален – никой няма право да излиза на улицата, защото ще попречи на армията в контрола върху вражески групи и диверсанти в града.

Гледам празните улици на нашия огромен мегаполис и си мисля, че това вече е било – в пика на ковид-изолацията и по време на катастрофата в Чернобил. Но дори тогава колите за доставки вървяха към магазините, имаше и служебни автомобили, а сега… чувствам опасност, че седя у дома… дори прозорците трябва да са затворени, защото във въздуха има много частици след пожара в нефтената база на Василков край Киев, ударен от ракета миналата нощ. И все пак… оказа се, че може да те е страх от всеки звук, идващ от улицата… нека е тихо днес!

Не бързайте децата на всяка цена да пораснат… нека не се сблъскват с проблемите на травмирани възрастни. Никой не трябва да мисли за ядрени оръжия, особено децата

27 февруари, 17,00 ч.

Слънцето грее над Киев, а в устата ми се разтваря вкуса на борш. Любов към всички изпълва душата ми, Бог ще спаси Украйна…

Моля хората с ранима душа да не четат надолу. Не издържам на напрежението… изглежда, че боршът, който прави дъщеря ми, наистина лекува от пристъпи на паника, но сега… сега безразсъдството ми измъкна от съзнанието детски спомен. Такава травма може да бъде причинена на всеки, който е чувал, изучавал е или е размишлявал за ядрените оръжия.

По време на Студената война бях в прогимназията и живеехме във военен град в Крим, защото тогава баща ми преподаваше Теория на противоракетната отбрана в съветската военна академия. Тоалетната хартия беше дефицитна и много често нашето семейство използваше за хигиенични нужди контролните работи на кадетите, на които преподаваше баща ми. Така че, седейки в тоалетната, прочетох всички тези произведения на усърдни млади мъже, които щяха да устоят пред американските ракетни атаки. Там научих много и знаех толкова много за противоракетната отбрана, че бях наясно защо баща ми пишеше на един шестица, на друг тройка, а на някои дори единица!

В един момент цялата тази излишна информация се сля с пропагандата от съветските вестници и телевизия и… се превърна в кошмари и главоболие. Преследваше ме видението на ядрена зима, в която се лутам сред пепелта, самата аз порозовяла от червената светлина на слънцето, търсейки родителите си, но откривайки само сенки.

Не мога да повярвам, че този страх, това чувство за безпомощност изплува сега и разтърси дълбоките ми убеждения, образованието, благоразумието, вярата…

Така че споделям моя опит: боршът успокоява, сълзите пречистват, хуморът укрепва, молитвата дава надежда… и вашата подкрепа ми носи усещане, че съм чута и оценена.

Искам да благодаря на всички, които пишат добри думи за страната ми!

Аз ви моля – не бързайте децата на всяка цена да пораснат… нека не се сблъскват с проблемите на травмирани възрастни. Никой не трябва да мисли за ядрени оръжия, особено децата. Нека останат деца без ужасни кошмари. Грижете се за децата си и не забравяйте, че и всеки възрастен е дете на родителите си…

Така че споделям моя опит: боршът успокоява, сълзите пречистват, хуморът укрепва, молитвата дава надежда

28 февруари, 7,00 ч.

Пети ден на войната – пак е слънчево.

Ето нещо от официалната страница на украинския министър на отбраната:

„96 часа съпротива. Четири дни на победа, смелост, преданост и вяра. Време е да изкажем възхищението си пред нашите съграждани, обединени около случващото се. Боли ни за онези, които дадоха живота си за Украйна. Гневим се на врага, който разрушава мирни градове. Уверени сме, че ще бъде наказан. Със сигурност ще получи наказание. Трудно, но неизбежно.

Войната стана европейска. Най-накрая тя беше осъзната по този начин. Вече половин Европа сглобява, опакова, превозва оръжия и брони. Броят на държавите, които предоставят реална помощ, се е увеличил значително. Европа вече предостави временен подслон на десетки хиляди от тези, които искаме най-силно да съхраним – децата ни и техните майки. Без никакви формалности. Все едно са техни собствени.

Сега на Запад наистина нямаме граници. Има подкрепа на Юг, в Далечния Изток и отвъд Атлантика. Всичко това е заслуга на нашите защитници, на целия украински народ. Който отказа да се подчини на разярения тиранин. И който със сигурност ще спечели. Украйна ще победи! Слава на Украйна!”

prikazku

Вижте още – или пък подкрепете Наталя Йешченко
Лира.бг с милото разрешение на автора

Богато разнообразие от над 35 000 заглавия.
Поръчай добри книги от Helikon.bg!

Прочетете още

640_55

Галеристката Краси Алексиева: Жаждата за красота избуя

С известна пловдивска галеристка говорим за това, какво е изкуството да е втъкано в гените …