Начало / Интервюта / Бианка Белова: Присъствието на велика сила се плаща скъпо

Бианка Белова: Присъствието на велика сила се плаща скъпо

Говорим с Бианка Белова – една чешка писателка от български произход
9d50d25e52b236fc9f9734b75a736632
Снимка: изд. Host

Тя е носител на престижната Награда за литература на Европейския съюз и чешката „Магнезия Литера“  за романа си „Езерото“. Новата й книга „Мона“ разказва за медицинска сестра във френска колония – неназовано място в Близкия изток, където бушува война. Мъжете там са цинични, болницата е в такова катастрофално състояние, че растения от джунглата проникват вътре, а собственият ѝ пораснал син нехае колко жестока е ситуацията.

Мона е жена с твърд характер, дъщеря на народен герой с либерални възгледи, иначе е сантиментална по натура – ходи без да си покрива главата, в нарушение с местните порядки, и свежда спомените си до френски макарон – прочут вид сладки, с които я черпела майка ù. Когато дългът води Мона до леглото на ранен младеж, тя разбира, че едно обрасло с болка минало опитва да се домогне до двама им и именно сега е намерило момента да бъде споделено.

– Г-жо Белова, историята в „Мона“ показва свят като днешния – свободата е ограничена, пълен е със самота, има болница, война, хора без изход. Вие с какво чувство започнахте тази книга?

– Една сутрин се събудих от много жив сън, в който имаше тежкоранен на легло, а в стаята се просмукваше вода и през стените влизаха лиани и други екзотични растения. Картината беше толкова загадъчна, че въображението ми веднага започна да я облича с история.

– Защо избягвате да пишете в кой период и на кое конкретно място се развива действието, а оставяте читателят сам да се досети? Аз например разпознах страна в Югоизточна Азия.

– Обичам авторът да оставя недоизречени някои неща, харесва ми, когато ме кара да използвам и собственото си въображение. Такива книги ме радват повече като читател. Затова самата аз се опитвам да пиша така, че да се наложи четящият също да положи малко усилия върху историята. По този начин всеки чете различна книга; някой си представя Югоизточна Азия, на друг му напомня града, в който сам е израснал, зависи от фантазията му, от неговия опит и спомени.

– Мислите ли, че големите западни държави сега си патят от своето поведение в бившите колонии, каквато е френската във вашата книга?

– Този въпрос се нуждае от комплексен отговор, който както повечето неща в живота има две страни и вероятно ще прозвучи  банално. Например колонизацията е донесла на много места инфраструктура, образование и медицински грижи, включително ваксинация, благодарение на която съществено намалява детската смъртност. От друга страна, присъствието на велика сила често се плаща скъпо – да си спомним испанската колонизация или белгийците в Конго. Някои държави успяха да извлекат ползи от колонизацията си, други не толкова, но това си пролича, едва когато тя приключи. Във всеки случай, става дума за история, на която трудно може да се придаде форма със задна дата. Онова, което можем да направим, е да обърнем внимание на настоящите усилия на Китай да колонизира Африка, оставяйки след себе си опустошени страни.

– Защо главната героиня Мона избира да се грижи между всички ранени точно за войника Адам?

– Много труден въпрос. Нима някой от нас знае как действа любовта? Може би роля изиграва детството на Мона и емоционалната ѝ ограниченост, може би тя вижда в Адам това, което не успява да ѝ даде нейният собствен син, може би е просто химия между двамата; Мона все пак опитва да се съпротивлява на тази връзка, но не успява да надделее над себе си.

– Направи ми впечатление един израз, който жената смело използва – „животното в мен“. Какво я кара да се определя така?

– Естествените потребности. Няма значение колко ги потискате, накрая пак те взимат думата. Човек е животно, което се нуждае от задоволяване на физическите си потребности, за да живее, трябва му чувство за сигурност, любов, признание и уважение – и в крайна сметка, и от някаква себереализация. Когато те му липсват дълго време, не остава друго освен да се разбунтува.

Обичам авторът да оставя недоизречени някои неща, харесва ми, когато ме кара да използвам и собственото си въображение. Такива книги ме радват повече като читател. Затова самата аз се опитвам да пиша така

mona2
Снимки: Лира.бг, Český rozhlas, Book Design

– Вие как живеете в момента, щастлива ли сте в съвременна Чехия?

-Аз съм късметлийка, че срещнах прекрасен мъж и заедно отглеждаме три чудесни и здрави деца. Разполагаме с покрив над главата и живеем в красив град, в Прага. Така че, да, щастлива съм. Останалото е бонус. И често си благодаря за всичко това, на английски му казват I count my blessings. Трогната съм и че имам читатели – хора, които книгите ми са успели някак да развълнуват, да просълзят или разплачат (макар да не са чак толкова, колкото при мейнстриймовите заглавия).

– А каква България носите в сърцето си, разбрахме, че вашият баща е българин. Кога за последно сте били у нас?

– Татко си отиде преди две години и това е загуба, от която още ме боли; той беше българин, откъдето и да го погледнеш – мил, емоционален, музикален, общителен… Това обичам най-много в България и разбира се, хубавата храна, готвя я често и е любима на семейството и на приятелите ми. Също и българското червено вино, предпочитаме мавруд, имаме си доставчик тук, в Чехия, който ни го кара с кашони. А някои от най-скъпите за мен места се намират именно в България, в Родопите, под моста край реката, на която всяка сутрин слизаха кравите и ме будеха с хлопатари, но сега вече не ходят там, защото не останаха никакви крави, почти дори не чухме и магаре да реве последния път, нещата много се промениха през последните двайсет години.

Идваме в България всяка година, стига обстоятелствата да позволяват, за последно бяхме миналото лято, това лято ще дойдем пак, ако е рекъл господ.

Въпросите зададе Людмила Еленкова
Превод от чешки Деница Проданова

Богато разнообразие от над 35 000 заглавия.
Поръчай добри книги от Helikon.bg!

Прочетете още

275895087_537442898004116_8008037908066056219_n

Мира Петрова за вълшебството да рисуваш: Детските истории събуждат въображението

„Ако видите щъркел, може би на него лети Джиго“, казва илюстраторът Мира или Станимира Петрова …