Лира Литературно-рекламна Агенция
Увличат ни героите от детската книга на известния кинокритик и както се оказа, писател с богат жанров периметър
Благой може да ни убеди да гледаме най-стойностния филм и да прочетем най-страховития хорър така, че и за миг да не съжаляваме за избора си. Понеже познава механизмите на съспенса в детайли, не ме изненада скокът му в детската литература. Неговата нова, пета поред книга се казва „Плюшеното приключение“ – история за две играчки, кученце и белуга, измъкнали се от градското сметище. Благодарение на художника Свилен Димитров двамата герои се носят в хармонична мекота и не просто се търкалят сладко на произвола на съдбата, те срещат изпитания, замислени от Благой в полза на децата. Хлапетата със сигурност ще разберат необходимите поуки, а родителите ще си починат от търсенето на приказки за лека нощ. Ето още за това очарователно издание, от самия автор.
-Благой, преди да поговорим за „Плюшеното приключение“, може ли да те върна в „Мазето“ – предишната ти книга, над която дълго мислих, хем с възхищение заради стила и цялата композиция, хем с известно притеснение: как постигна такова сливане с образа на сериен убиец? Само не казвай, че във всеки злодей дреме нещо добро 
–По-скоро във всеки човек дреме по един злодей. За да се вдъхновиш при писането на подобен сюжет, трябва да се вгледаш надълбоко в себе си и да осветиш най-тъмните ъгли на своето съзнание и подсъзнание. Там са скрити най-страшните демони и чудовища, а ако си достатъчно дипломатичен с тях, те ще ти позволят да ги използваш за вдъхновение. Единственото, което трябва да им обещаеш в замяна, са истерични писъци, артериална кръв и плътско угощение… в рамките на художествената измислица, разбира се.
–В „Плюшеното приключение“ кой е лошият и какво е най-страшното нещо, което ще заинтригува децата?
–Лошият е бунището, което в един момент дори оживява. Метафората, предполагам, е твърде очевидна, но според мен е важна – всеки от нас в някакъв момент се чувства изхвърлен и непотребен, но именно тук е и посланието, което се надявам да заинтригува читателите: не се отказвайте, колкото и да ви е трудно. Ако сте достатъчно мотивирани и уверени в себе си, по един или друг начин ще се измъкнете от проклетото бунище и ще се озовете на едно по-добро и по-перспективно място.
–Всъщност за каква възраст е „Плюшеното приключение“?
–Често ме питат в последните месеци и всеки път се замислям дали и доколко точно съм преценил таргета на книгата. Според мен „Плюшеното приключение“ е за всяко хлапе над 5 и докъм 11-12 години, но вече ми писаха много родители, които ми споделиха, че и на тях книгата е допаднала.
-А какво точно представлява белугата – единият от двамата приключенци в книгата, и бързо ли те разбра художникът Свилен Димитров, че искаш такава… риба?
–Белугата е бозайник от семейството на китовете и е близък братовчед с косатките и кашалотите, но в романа героят е плюшен и мечтае да намери своето истинско семейство – нейде в безбрежния океан. Работата по визуализацията на героите се оказа изключително лесна и приятна. Свилен нарисува за всеки от основните персонажи няколко варианта и избрахме тези, които най-точно пасват на текста. Според мен той от самото начало улови тона на историята и сътвори неща, които са не само професионално направени, но и обезоръжаващо чаровни.
–Изображенията наистина са пухкави и мили, имената на героите също – Тутето и Хейли. Да не сте търсили Дисни ефекта, ти като кино специалист как възприемаш тази индустрия за най-малките?
–Нямам нищо против повечето мейнстрийм анимации, дори ни се искаше „Плюшеното приключение“ да е по-стандартна като естетика и да е по-близка до тях, отколкото до нещо по-експериментално. Реално погледнато обаче, основното вдъхновение дойде от един комикс на Хидеши Хино, но той е доста мрачен, пък аз исках да създам весела и лежерна приказка, затова се насочих към, както ти ги определи, пухкави и мили образи. Понякога, когато ти е адски тъпо, имаш нужда точно от пухкави и мили неща, за да се почувстваш по-добре.
–И понеже сега ми е паднало да говоря с един от най-знаещите хора на тема кино – фурор предизвика филмът „Домът на Gucci” на режисьора Ридли Скот, а книгата на Сара Гей Фордън също жъне успех. Май отдавна не са събирани толкова големи актьори на едно място. Сценарият придържа ли се към книгата, или всички тези звезди правят нещо съвсем различно. Ти кое от двете първо препоръчваш?
–Случаят е сходен с този на „Ирландецът“ на Чарлз Бранд, който беше филмиран от Мартин Скорсезе. Двете книги си приличат не само заради звездния каст на техните екранизации, но и защото става дума за криминални истории с реални личности на фона на сравнително скорошни исторически събития, които истории обаче са разказани в документално-художествен стил. За мен „Домът на Gucci“ е по-любопитна за четене, отколкото за гледане, тъй като филмът някак кара по инерция и макар да се придържа към голяма част от съдържанието, са спестени доста неща, включително и подробностите около разследването на убийството на Маурицио Гучи. Също така намирам Адам Драйвър за чудесен, а Лейди Гага – за непоносима. Ако трябва да препоръчвам обаче нещо, ще препоръчам актуалния „Улицата на кошмарите“. Прочетете ноар класиката на Уилям Линдзи Грешам и после изгледайте впечатляващия едноименен кинохит на Гийермо дел Торо, за да видите колко добре всъщност могат да си сътрудничат литературата и седмото изкуство.
Разговора води: Людмила Еленкова
