Начало / Автори / Какво че стане

Какво че стане

Какво че станеИван ГОЛЕВ

Наред с всичко, което остави в българското кино и духовност, Рангел Вълчанов забоде в паметта ми и една култова историйка. Шматкайки се из софийските шопски села, той срещнал старец на преклонна възраст. И в неподправения си прям стил му рекъл:

-А бе дядо, виж как си се превил одве! На тия твойте години за какво ти е да живееш още?

Дядото го погледнал през перделивите си очи и също така прямо му отвърнал:

-Е па да видим какво че стане.

В началото на новата 2022 година не виждам по-смислена причина човек да чака поредните 365 дни. Изобщо животът нима е нещо друго?

Още с първите си съзнателни възприятия ние се потапяме в един почти безкраен тв сериал, проснал се напред във времето. „Почти”, защото когато, очаквано или не, стигнем до последния за нас епизод, внезапно осъзнаваме, че сериалът съвсем не е бил толкова продължителен. Иска ни се още и още, ала няма, дотук с гледането му. Други ще зяпат в екрана и ще коментират събитията, ще предвиждат развоя нататък, ще разгадават сюжетните линии или ще се заблуждават. Квото сме гледали – гледали. Квото разбрали – разбрали. Да сме били по-настойчиви, по-внимателни и прозорливи. А не другите да ни обясняват какво сме пропуснали и на коя драматургична гатанка не сме познали отговора.

Ние сме така устроени, че искаме непременно да видим как и последното крайче на житейския конец се отлепя от вратлето на макарата. Всъщност, ако имаше чалъм, бихме искали този миг никога да не настъпва. Копнежът ни по безсмъртност и сляпата надежда в нея ни карат да си създаваме религиозни платформи, да трупаме планини от научни знания или да изобретяваме някаква средна между тях езическо-суеверна химера, която да ни убеждава, че светът не свършва с нас. Че сме част от материята, която е и енергия, и като такива сме безконечни във вселенския кръговрат, независимо дали сме в някоя дупка в земята или разпилени на вятъра. Че да, листата отлитат, но дървото остава. Че дървото рухва, но гората – не. Дрън-дрън – но звучи ведро.

В книгата си „Homo Deus. Кратка история на бъдещето” невероятно остроумният Ювал Ноа Харари, макар и с известен здравословен скепсис, ни рисува задаващия се свят – колкото стряскащ, толкова и предвидим. Сапиенсът в нас все повече ще отмира и все повече ще се превръщаме в робото-киборги. (По-простите – по-бавно, разбира се.) В научните среди все по-натрапливо се оформя мнението, че ние сме не друго, а потоци от информация, биохимични алгоритми, математически изчислими подобно на машините и всичко в тая вселена. Уви, между интелект и съзнание вече няма знак за равенство, съзнанието изостава. И понеже човешкият ни мозък не е достатъчно надежден и способен да усвоява труднообозримото количество данни наоколо, е по-добре да поверим съдбата си на компютрите, вместо лично да се потим да оцеляваме в космическия мрак.

Да си призная, такава концепция е по-близка до сърцето ми. Някак си вътрешно ù симпатизирам, на фона на това разни суетни примати в различни точки на планетата да ми налагат тъпите си правила и перверзни решения.

И все пак, не ми се ще да дочакам това бъдеще. Вярно, искам да видя какво че стане, но не чак дотам. Знам ли каква гадина може да се окаже шеф-компютърът, дето ще ни се падне на нас в милата ни татковина (ако все още я има). Ако денят се познава от сутринта, не тая голяма надежда.

Ала нека не сме задръстени! Младостта напира като шампанско в бутилка и запеклата се тапа най-сетне ще изхвръкне навън, пръскайки лепкава пяна и светлина. Дано само не извади нечие око!

Тъй че, драги читатели на книги и зрители на сериали, нека през следващите 365 дни внимаваме за зрението си и какво вкарва в главите ни то. Пък каквото стане, оно че си стане!

ЧНГ! Честита Нова Гатанка!

Богато разнообразие от над 35 000 заглавия.
Поръчай добри книги от Helikon.bg!

Прочетете още

winnie-pooh-cover

Покупки

Иван ГОЛЕВ След тренировката в Студентски град се отбивам във „Фантастико” на булевард „Климент Охридски” …