Лира Литературно-рекламна Агенция
Интервю на Джон Гришам в телевизия Си Би Ес
Си Би ЕС: Джон Гришам е тук, за да ни представи новия си трилър. Той е публикувал 37 книги за последните 33 години. Повечето от тях стъпват на опита му като адвокат в Мисисипи. Това важи и за най-новия му роман, „Списъкът на съдията“, където в главната роля отново е Лейси Столц от Комисията по съдийска етика във Флорида.
Джон, това е втората ви книга, в която тя е централна фигура. Защо решихте да се върнете към Лейси?
Гришам: Защото си падам по нея. Създадох я преди шест години в „Таен свидетел“ и когато приключвах романа, бях наясно, че я харесвам и като човек, и като адвокат. Знаех, че някога ще се върна към Лейси – поне веднъж. Това ми се случва рядко, защото на финала на книгите ми повечето герои са мъртви и не мога да ги използвам отново. Правил съм го вече два пъти с Джейк Бриганс от „Време да убиваш“. Той се появи и в „Сянката на чинара“, и миналата година във „Време за милост“. Но обикновено не използвам герои от предишни романи. Лейси обаче ми е слабост и реших да напиша още една книга за нея.
Си Би Ес: Само че това е роман за сериен убиец. За пръв път пишете на тази тема. Какво беше усещането? Има толкова много детайли, описващи как точно действа този съдия, че се разтревожих за психическото ви състояние. Как се подготвихте? Защото атмосферата наистина е зловеща: докато четях, се случваше да ме е страх да отгърна на следващата страница – треперех как ще приключи сцената. Истината е, че този герой определено не се притеснява да убива. Как го изградихте? Да се безпокоим ли за вас?
Гришам: Не, недейте. Никога не съм убивал никого. Не съм психопат. Нямам списък. Но темата за серийните убийци винаги е привличала интерес. Всъщност в тази страна живо се интересуваме от престъпността. В повечето книги, които съм написал, има престъпление. Все едно дали се занимавам с несправедливи присъди или със смъртното наказание – това са проблемите, за които обичам да пиша,– винаги има някакво тежко престъпление. Всичко това ми е познато, това е моят свят.
Си Би Ес: Какво беше усещането да планирате престъпленията на този герой? Беше ли ви интересно да влезете в неговата кожа?
Гришам: Да си представим следната ситуация: ако сте социопат, какво ще направите с онези, които са ви навредили с нещо в живота? Спомнете си всички, на които все още имате зъб.
Си Би Ес: Сещам се за двама.
Гришам: И аз си имам двама. Всеки си има по няколко. Е, не искате да ги убивате, нали? Но този герой иска да си отмъсти по най-ужасен начин и точно това прави.
Си Би Ес: В Америка наистина сме обсебени от темата за престъпността. Както и от темата за справедливостта. И когато понякога справедливостта не възтържествува, дотолкова се съсредоточаваме върху това, че не успяваме да стигнем до същината на проблема. Вие сте част от проект „Невинност“, неправителствена организация, която се занимава с несправедливо обвинени и осъдени хора. Как се отразява това на работата ви като автор на съдебни трилъри?
Гришам: От огромно значение е, разбира се. Всичко започна преди шестнайсет години, когато написах „Невинният“, единствената ми документална книга. Тя ме отведе в света на несправедливите присъди. И все още съм там. Защото всяка такава присъда е невероятна история сама по себе си.
Си Би Ес: Някои хора не вярват в несправедливите присъди. Смятат, че няма нищо случайно. Но вие знаете, че не е така.
Гришам: В затворите има десетки хиляди невинни. Повечето хора наистина не вярват в това, по-скоро повечето бели. Чернокожите го знаят. Виждали са го с очите си. Расизмът е важен фактор в почти всички несправедливи присъди. Аз съм в борда на проект „Невинност“. За последните 25 години имаме 375 оправдателни присъди на база ДНК доказателства. В седемдесет процента от случаите става въпрос за чернокожи. Ние водим съдебни дела във всичките петдесет щата, опитваме се да докажем невинността на клиентите си и обикновено успяваме, но това е много труден процес.
Си Би Ес: Липсва ли ви работата като адвокат?
Гришам: Не, ни най-малко. Занимавах се с това десет години в малък град в Мисисипи. До един момент работата ми носеше удовлетворение, но наистина исках да пиша. И още ми се пише. Пък и имам договори с издателите ми, трябва да ги спазвам.
