Лира Литературно-рекламна Агенция
Нелек път, който продължава да ни води напред
През 2002-ра, годината, в която светът се прости с писателката Астрид Линдгрен, веригата с шепа книжарници в няколко български града учреди награда за съвременна художествена проза „Хеликон”. Като палаво дете от история на старата дама, тя се качи на покрива, за да види отгоре родния литературен пейзаж и да направи видими в него българските автори по критерии, определяни от професионалисти.
Наградата порасна, предстои 20-ата ѝ годишнина. Разрасна се и самият „Хеликон”, книжарниците са почти 40 в цялата страна, а под крилото на хеликонското „Орле”, статуетката-символ, разцъфна втора, стилизирана фигура на стрелиция, или „Цветето”, както е по-известна. Тя увенчава търговския успех на една от номинираните книги за текущата година и се присъжда винаги на 23 април – Световният ден на книгата и авторското право.
Тук започва същинска игра на тронове, защото най-добрият според журито ли е и най-четен? В годините такова съвпадение постигат „Кратка история на самолета” от Захари Карабашлиев (2009), „Сестри Палавееви в бурята на историята” на Алек Попов (2013) и „Камбаната” на Недялко Славов (2016). Впрочем последните двама автори, заедно с Христо Карастоянов – „Името” (2012) и „Една и съща нощ” (2014), са и двукратни носители на награда „Хеликон”, а Недялко Славов създаде допълнителен прецедент, печелейки я две поредни години, втория път с „Камбаната”, а преди това през 2015 г. с романа „432 херца”.
Това не са единствените случаи, когато журитата се отклоняват от пътя ѝ – през 2007-а извънредна награда за документалистика бе присъдена на Веселин Бранев за книгата „Следеният човек”, а на следващата година журналистката от БНР Ивайла Александрова получи същия приз за „Горещо червено”. Смело решение пък бе отличието на дебютен роман – „Другият сън” от Владимир Полеганов (2017).
Събитията включват и лека мелодрама в стил хроника на една предизвестена смърт, за щастие преувеличена в социалните мрежи, когато 2018-а стана нулева за наградата и журито тогава обясни причините да не излъчи победител. Иначе петимата му членове, въпреки че са с регламентиран мандат, постоянно стават обект на конспиративни теории, неизбежни за малките езикови общности, каквато е пишещата у нас. Да отбележим, че автори като Георги Господинов с „Физика на тъгата” (2013) и „Всичките наши тела” (2018), и Милен Русков с „Чамкория” (2017) бяха оценени по-високо от публиката, която гласува за техните книги с парите си и те спечелиха „Цветето” за най-продавани от номинираните.
Друг факт е колко много публицисти, поети и писатели са журирали награда „Хеликон” от 2002-ра до днес. В този дух, нека забравим всякакви противоборства и пристрастия и да отдадем заслужена почит на онези български творци от тях, които напуснаха земния ни свят – Кръстьо Кръстев, Виктор Пасков, Владимир Трендафилов и Марин Бодаков.
20 години и 240 заглавия трасират един нелек път, по който се опитахме да минем, събирайки само камъчета от него. Те означават конкретни думи и съдби, труд и лични жертви от страна на всички, които участват в процеса на създаване на книгите. Без претенции за всеобхватност и без да се налага като коректив, награда „Хеликон” устоя за период, колкото трае съзряването на всеки човек. Предстои да видим 20-ия ѝ носител. Той ще се окичи с юбилейното „Орле” и с отговорността да бъде пред погледите на ново поколение. Дано четенето остане за него въпрос на култура.
