Лира Литературно-рекламна Агенция
Людмила Еленкова, Радио „Хеликон“
Обичам да пиша под музика. Самият израз звучи като „под диктовка“, а то си е вярно, щом пресоваш обем от 300 страници в събитие, което хем да бъде новина за радио „Хеликон”, хем да не убие емоцията на книгата.
С обичайната хипнотична нагласа към подобен род дейност, влязох в YouTube, за да проверя някакво парче от романа „Страх и омраза в Лас Вегас„, който се канех да анонсирам.
Изведнъж каналът ми подхвърли песен без никаква връзка с лудите хипита на 70-те. Напълно различен жанр от същите години, но… съветска естрада. Мъгливо телевизионно студио, а по стъпалцата му тържествено пристъпва късо подстригана, облечена в копринена рокля на воланчета певица, и пее за любов така, сякаш слиза от барикада с „Марсилезата“ на уста. Стана ми смешно, загледах я, заслушах се. Видях името ù – Роза Римбаева, красива иначе жена, азиатски черти, мощен глас, очевидно школуван.
Веднага реших да атакувам и аз най-удобния в случая човек, който поема всякакви словесни престрелки – баща ми. Звъннах му и каква беше изненадата, щом той с възторг, по-голям от този на самата певица, каза – „О, знам я, записал съм си я… в една книга!“
Че като скочи татко, разрови медицинската литература вкъщи, намери учебника си по неврология, актуален, когато на мода е била същата песен, отвори го и оттам прочете прилежно няколко мили думи към майка ми, вдъхновени от песента, и датата, на която я е чул (21 май 1979 г). Това е било единственото му достъпно нещо подръка, неговият „телефон“, стабилно средство за комуникация. Книга, която и до днес стои по рафтовете, и към нея подхожда с най-безпогрешната търсачка – собствената си памет. Е, и уважението към спомена, което пък на присмехулници като мен, или на поколенията надолу, тотално липсва.
Нататък историята не е смешна. Напротив, тя буди само тъжни размисли, за всичко, от което се задъхват библиотеките ни и служат за хербарий. Какво направих аз, щом се вклини в главата ми тази случка? Започнах да търся информация за въпросната жена, не че е важна. Но тя се намърда между гръбчетата на кориците, стана гостенка в моя дом, част от фамилното ми ДНК, послание за вечна младост, капсула на времето, прибрана в някаква книга.
Оказа се впрочем, че Роза Римбаева е звезда от попкултурата на соца, дори е била лауреат на българския фестивал „Златният Орфей”, а веригата от асоциации ме накара да препоръчам на разни приятели за пореден път романа „Мисия Туран“. Защото госпожата е от Казахстан, жива и здрава, уважаван преподавател в Националната академия по изкуства в столицата Алмати, та можеше да е героиня от сюжета на Алек Попов, завърнала се ненадейно вкъщи.
Обещах си при първа възможност да поровя още по-дълбоко и навътре в книгите, които и на мен ми пречат, те са толкова много, че постоянно заплашвам – ще ги разкарам, ще ги изхвърля, ще ги даря, ще… Не го правете! По-наивна от тази история е илюзията за място и време, които все не стигат. Излишъците са други, не книжни. Боклукът са напластените в душите ни предубеждения, дребнавата злоба, леснотата с един жест да сложим в ред света около себе си, вместо да продължим да търсим забравените или неразчетени съкровища, които ни чакат търпеливо.
Б. р. Ето я песента, вдъхновила този текст: https://www.youtube.com/watch?v=NrZjSwsHk1A
