Начало / Интервюта / Мария Касимова-Моасе: Осмиваме се с французите, защото не се познаваме достатъчно

Мария Касимова-Моасе: Осмиваме се с французите, защото не се познаваме достатъчно

Мария Касимова-Моасе ни разказва за своите смешни „Записки от Шато Лакрот“

58608410_2486369114923718_84120119735220224_n 2

Сигурно сте се срещали с дарбата ѝ на разказвач – в романа „Балканска рапсодия“ и сборника „Близки срещи със смесени чувства“, на сцената на Сатиричния театър в авторския й спектакъл „Свободно падащи истории“, през остроумните ѝ журналистически тектове в много наши медии през годините, като лектор по Етикет и протокол и като герой на аудиосериала „Записки от Шато Лакрот“ в платформата Storytel, който сме щастливи да четем и на книга. За нея си говорим с Мария Касимова-Моасе, разтърсени от смеха, който ни залива с всяка страница, но най-вече – очаровани от чувството за мярка, с което е разположила родата от село на една българка във френски замък. Тоест себе си, защото само жена, омъжена за французин, и разбира се, дъщеря на обичания наш актьор от близкото минало Хиндо Касимов, може да преживее с усмивка онази маниерен свят. Че и да го постави на мястото му, редом с нашия!

– Мария, да започнем от хубавата корица на „Записки от Шато Лакрот“. Разкажете ни повече за тази антикварна витрина, която виждаме, съществува ли наистина?

– Много съм щастлива, че корицата е на едно прекрасно младо момиче, което се казва Дона Дякова. Тя е дъщеря на най-добрата ми приятелка от детските години, от училище, Олга. Оля е неизменна част от моето детство и израстване и впоследствие, въпреки че се загубихме за няколко години, днес отново е част от най-близкия ми приятелски кръг. Баща й пък е моят най-любим на света учител по литература от гимназията, човекът който ми запали интереса по писаното слово и откри у мен таланта да го разбирам и интерпретирам. Казваше се Томислав Дяков, забележителен човек и преподавател, беше професор в Софийски университет и за съжаление почина преди малко повече от година. Покрай неговата смърт обаче отново се видяхме с Оля, запознах се вече с порасналата им дъщеря и много харесах виталността и въображението й. Поканих я да направи плаката на моето представление в Сатиричния театър “Свободно падащи истории”. Тя се справи повече от прекрасно. И естествено я поканих да направи и корицата на книгата ми. Тя имаше много идеи, аз също предлагах. Разни неща, но накрая и двете стигнахме до решението, че много искаме една такава къща-макет, в която да се съдържа идеята за цялата накачулена рода, за веселието да живееш с много хора, за историите, които се раждат, за скритото и явното. Така един ден Дона ми написа: “Видях точно нашата къщичка! На улица „Шишман“ е, в един магазин!” Оказа се, че това е магазинът на стара приятелка – Боряна Керванбашиева, човек естет и артист. Обадих й се, срещнахме се, поговорихме и то си стана от само себе си. Снимахме един цял ден, самото преживяване покрай тези снимки беше изключително. Фотограф пък на корицата, както и на въпросния плакат от “Свободно падащи истории”, е наш съученик с Оля. Казва се Владимир Игнатов и фотографията влезе в живота му като хоби. Но Влади има не само око, но и сърце! А и ме познава и обича като приятел от дете. Само той може така всеотдайно да ме снима, да ме вижда, да се грижи за нещата, които опрделям като мои скъпи неща. Та ето така тази. Корица е плод на много приятели и близки хора, които направиха нещо заедно с много любов и топлина. Затова и ми е толкова скъпа.

– Как вие, специалистът по етикет, и автор на толкова драматични истории, станахте комедиен герой и то в първо лице?

– Преходът е естествен, защото И това съм аз. Човек е много роли в живота си, много персонажи. Просто трябва да има нещо, което да ги държи под контрол и да им позволява да се изявяват в точния момент, защото иначе можеш лесно да изглеждаш като луд, или човек не на мястото си. Та така и аз. Аз съм всички тези неща – и специалистът по етикет, и журналистката, и презентаторката, и майката, и смешната жена, и любимата, и приятелката, и детето, което цял живот ще страда по загубените си родители… Харесвам всяка от тези свои същности и не се притеснявам от изявата на нито една от тях. Мама и татко ме научиха да се смея над себе си. Много се радвам, че не забравих този урок. В едни години съм, в които се харесвам. Примирила съм се с това, което представлявам, опитвам се да променям това, което не ме удовлетворява, но не се самонаказвам, не се мразя, прощавам си, грижа се, обичам се. Затова и съм спокойна да изявя себе си, независимо в каква светлина. Важното е просто да съм искрена, да съм автентична. Такава съм и като разревавам хората, и като ги разсмивам. Защото в живота ми е това и аз го пиша такова, каквото е.

Мама и татко ме научиха да се смея над себе си. Много се радвам, че не забравих този урок

217857369_4886943807987604_1104081149754647612_n

– Докато пишехте тази история, четяхте ли я на вашия съпруг, как той приема чувството ви за хумор?

– О, да. Съпругът ми е почти съавтор на този сюжет. По принцип той е важен за мен като критик, като мотиватор, като причина, като интелект. С него се смеем на едни и същи неща и това много ми помага. Понякога се налагаше да му обясня защо у нас някои неща са смешни, а за французите не са, но тези наши разговори са ме обогатявали и са ми давали възможност да се изразявам по-добре, да съм по-точна, по-експресивна. Той е голям мой почитател :) А е много важно някой скъп на сърцето ти човек да ти каже “Супер, браво, страхотна си!” С тези негови оценки ми е дал силна начална скорост. За много неща. Без него доста от тях нямаше да се случат. Всъщност… нито едно.

– Кого повече осмивате – неговите хора, францзузите, или своите, българите?

– Мисля, че нещата са балансирани. И ние сме нелепи, и французите са нелепи. Но най-важното е, че в крайна сметка се разбираме. И че най-смисленото в животите ни е любовта, семейството, това да си с някого, на когото му пука за теб. Във втория сезон на Шатото ще докараме французите в България и смехът и подигравките ще продължат, но идеята отново ще е тази – ние се осмиваме взаимно, защото не се познаваме достатъчно. Но всъщност сме едни и същи – хора. Хора, които имат нужда от едни и същи неща.

– Един лингвист твърди, че Франция най-силно може да изгони някой чрез езика си. Има ли нещо общо това с идеята ви да запазите в „Шато Лакрот“ френските изрази с транскрипцията им на български? Да не би да отмъщавате на вашата свекърва с реплики като: – „МУА, дето персоналмон съм отгледала троа деца на Френската република…“ :)

– Не знам какво точно е имал предвид този лингвист, но като филолог мога да кажа, че всеки език има достатъчно речников запас и граматически категории да направи всякакви внушения. Аз запазих тези френски изрази не за отмъщение на някого, а за да запазя хумора. Всеки език има своя образ у тези, които не го познават и не го владеят. У нас френският е приет за труден, леко претенциозен, дори лицемерен. Искаше ми се да се усети това и в диалозите на героите, и в откровените им признания. Мъжът ми например първоначално в България смяташе, че ние непрекъснато се караме един с друг. Нашият език му звучеше така, като караница. Впоследствие, когато го поусвои и започна да усеща нюансите на говорене, разбра и тези негови фини настройки. Сега знае как говорят българите с източен диалект, как говорят шопите, шегува се с твърдото и насечено говорене, прави лексикални игри с изрази… Велико нещо е езикът! И който знае, че езикът е уникален код на предаване не само на информация за нещо, което се е случило, но и за чувства, за история, за отношение, той е много по-богат! А иначе моята свекърва е една прекрасна жена, от която съм получила само добро отношение, така че да не ме мислят читателите! Тъкмо напротив! Но и нейното чувство за хумор е велико – когато мъжът ми (тогава още само гадже) ѝ казал, че ще идвам и съм българка, тя попитала дали ще нося чадър *… ха-ха-хаааа… И днес се смея с цяло гърло на това – е, не е ли велик майтап?! И досега с нея се смеем, когато завали и аз грабна чадъра – насочвам го към нея, смигам й, а тя съучастнически ми казва: “Не съм ли една наистина заслужила свекърва?!?!”

Ние сме отчаяни хора, които търсят спасение в мъдростта на Изтока. Ние сме едни плуващи лодки по хоризонта на света

218472538_4886943854654266_5448798775381902843_n

– А защо вкарахте толкова шарен народ в пределите на вашия замък, от испаноговорящо семейство прислуга, през маниаци на тема източни практики, до френски и български селяни, та чак до съвременни тийнейджъри, и какви ли не образи?

– Защото това е светът, в който живеем. Ние сме европейци. Ние сме отчаяни хора, които търсят спасение в мъдростта на Изтока. Ние сме едни плуващи лодки по хоризонта на света, които често се сблъскват по невероятен начин. Исках да е шарено и цветно, да е интересно и щуро. Можеше да се получи само с много и най-различен народ. И точно тези срещи са най-прекрасните – срещи на големите уроци по живеене.

– В една сцена, когато всички, добре почерпени, играт хоро в замъка, прочетох твърде вярната констатация: „Ето доказателството, че само поради добро възпитание най-големите цивилизации на света са се предавали на ниските култури!“ Извън шегата, попадали ли сте там в ситуации, при които да се срамувате от нашенския манталитет?

– Да, попадала съм. На “обиграни” батки, които мислят, че възпитанието на хората е наивитет или слабост. На самоуверени и нафукани простаци, които държат да налагат своите представи за добро и зло. На вечно критикуващи българи, които смятат, че от тях излиза всичко стойностно на света и другите са прекалено сложни, несправящи се, тъпи… Но такива хора има навсякъде, във всяка нация. Затова и моите български герои са онези хора, които, според мен, СА истинските българи. Може би малко прости, но добродушни. Може би незнаещи, но с почит към знанието. Може би малко първични, но мъдри. Хора, които уважават другите, нищо, че може да са по байганювски пресметливи. И на които може да се разчита, когато е трудно, когато е самотно и когато е нужна здрава ръка и пъргав ум. Хора, които ще ти отстъпят леглото си, ще ти дадат залъка си, ще те прегърнат мечешката, но ще те задържат над пропастта. Тези хора обичам. И в “Записки от Шато Лакрот“ те са истинските герои.

–––––

* „Българският чадър“ се е превърнал в казус на шпионажа заради токсичната отрова, скрита в чадъра, с който е пронизан и убит през 1978 г. в Лондон дисидентът-писател Георги Марков. Б. а.

Разговора води Людмила Еленкова
Снимки: Петя Емилова и архив

Богато разнообразие от над 35 000 заглавия.
Поръчай добри книги от Helikon.bg!

Прочетете още

230409_b

„Убийство в Миконос“, наситено с красота и жестокост

Криминален роман от старата школа, сякаш създаден с коктейл и пура на пишеща машина, с …