Людмила Еленкова, радио „Хеликон“
Има хиляди причини, заради които си струва да бъде препрочитан романът „Острието на бръснача“, но ето две – преводът на Иглика Василева е разкошен, а и при този кратък живот на книгите днес, утешително е да познаваш писател с творческо и житейско дълголетие като Уилям Съмърсет Моъм. Малко статистика: англичанин по кръв, лекар по образование, космополит по дух, той си отива на 91 г. през 1965-а, спечелил слава и богатство. 16 романа, 4 пиеси, десетки сборници с разкази и документалистика маркират биографията му, освен непрестанното търсене, скиталчеството по света, неговата самоирония до степен на отричане на всичко, което е постигнал. Така насмешливо стои Съмърсет Моъм и в своята книга „Острието на бръснача“, подобно на хихикащ сатир, зад гърба на героите си.
Те пък са бохемата на 30-те години на XX в., американци, които пръскат чар и пари в Европа, колекционери на лукс, ненаситни на шампанско, храна, къщи, дрехи и картини. Начинът им на живот опровергава един бивш летец, привидно същият лентяй и сноб, чието мислене се променя след досег със смъртта и преобръща действието. Неслучайно за мото на романа служи цитат от древен санскритски текст: „Както мъчно е да се мине по острието на бръснача, тъй труден е и пътят към спасението“.
Този мъж разтрогва годежа си, отказва перспективна борсова кариера, отива въглищар във Франция, живее в манастир в Германия, стига до просветлените в Индия и се връща при бедняците и проститутките, за да ги обсипе с любов и милосърдие.
Асоциацията с Христос, или още по-директната – с Буда, плюс препратките към западноевропейския мистицизъм и засегнатите медитативни практики на йога философията, отначало упойват. Но докато се рее в авантюрите на плътта и на духа, читателят накрая ще усети „острието на бръснача“. Смисълът е да пробие мъглата около личността си и да мине от другата страна, защото там като разрязан плод го чака по-вкусната ѝ половина, заслужена с усилия.
(Препоръчвам на всички ценители на „Сидхарта“ от Херман Хесе:).