Лира Литературно-рекламна Агенция
По книжарниците вече можете да откриете луксозното илюстровано издание „Аталанта“– неиздаван досега роман от италианския майстор на приказките Джани Родари („Приказки на пишеща машина“,„Джелсомино в Страната на лъжците“, „Граматика на фантазията“, „Приказки колкото усмивка“, „Любими коледни истории от Джани Родари“, „Фантастичната гондола“).
Историята ни пренася в добре познатия свят на гръцката митология, където Родари ни предлага нов прочит на класическите митове за Херкулес, Тезей, Язон и редица други богове и герои.
Аталанта е необикновено момиче. А това казва много за някой, роден в света на боговете на Древна Елада. Родена в дома на горделивия цар Ясос, Аталанта е оставена на върха на планината на произвола на съдбата от баща си, който искал син вместо дъщеря. Но малкото момиче оживява, отгледано от мечка и под закрилата на самата богиня на лова Артемида!
Когато Аталанта пораства достатъчно, за да може да стреля с лък, Артемида я научава да не пропуска никога целта. И да бяга като вятъра, така че никой никога да не може да я изпревари. От изоставено малко момиче Аталанта се превръща в силна и смела млада жена, която тръгва по света, за да си извоюва място, като се прочуе с невероятните си подвизи.
Не отнема дълго, преди мълвата за приключенията ѝ да се разпростре. От уста на уста се предава, че смелостта, непреклонността и почтеността на младата Аталанта засенчват дори самите Тезей и Язон! А когато тя се среща с прочутите герои, Древна Гърция вече разполага с несъкрушимо трио.
Но какво означава това за една млада героиня? Възможно ли е да намери единственото, което иска – свой дом и семейство? Та кой може да спечели сърцето на Аталанта, когато самата тя е непобедима?
Но боговете и Съдбата на Елада имат свои планове…
С твърди корици и богатите илюстрации на Дамян Дамянов„Аталанта“ е специално издание на непубликувания преди роман. Необятната фантазия на Родари ни сблъсква за пръв път с прекрасния свят на старогръцките митове и легенди в компанията на силна и неустоима героиня, която може да надвие дори самите богове.
ОТКЪС
За майката на Аталанта знаем само, че била царица, но нещастна царица, защото не можела да роди на царя син – наследник на трона.
По онова време в Гърция не съществувал град, голям или малък, който да нямал своя цар, своята царица, принцовете си. Малки селища, изгубени между планините или в някое заливче по крайбрежието, имали царски дворец и свита, така както нашите най-бедни села имат камбанария.
Царството на Ясос всъщност не било много по-голямо от чаршаф, но неговата гордост на владетел изглеждала безгранична. Когато дойката му донесла родената преди няколко мига Аталанта, дори не пожелал да я види.
– Махай се! – извикал, тупайки гневно с крак. И плюл на пода: – Това е момиче…
– Това е принцеса – опитала се да измънка дойката.
– Не ми трябват принцеси. Искам истинско дете, мъж, ловец, воин. Няма да позволя Гърция да ми се присмива, да нарича моята къща женска къща.
Новината за раждането на Аталанта едва ли щяла да стигне по-далече от онази гора там долу, където започвало друго царство, или отвъд хълма, където започвало трето. Гърция нито щяла да се смее, нито да плаче. Но в яростта си Ясос вече бил решил. Повикал най-верния си слуга и му заповядал:
– Тази нощ, когато всички заспят, ще вземеш онова малко чудовище, ще го сложиш в една кошница, ще го отнесеш на върха на планината и ще го оставиш там.
– Но там скитат зверове. Там горе кръжат орли.
– Остави ги да си кръжат. Върни се веднага вкъщи, без никой да те види. Това ще си остане тайна между мен и теб. Разбра ли ме добре?
Слугата се подчинил, защото нямало как да откаже. През нощта проникнал скришом в стаята на царицата, извадил новородената от люлката, увил я в една завивка, за да не дочуят писъците ѝ, ако случайно се събуди, и се отправил към планината по пътеката. Сторил всичко според заповедите, върнал се, без да го забележат, и не казал нищо на никого.
На следващата сутрин видели един орел да лети, сграбчил в ноктите си червена завивка. Дойката я разпознала. На царицата казали, че орелът е отвлякъл детето ѝ от люлката. Може би така са пожелали боговете. В онези времена хората били готови да обвиняват боговете за злото, което вършели или понасяли, но царицата плакала дълго, без глас. Тя не вярвала, че боговете са зли, и познавала добре своя съпруг.
Историята и легендата не казват нищо повече за нея. Горкичката, възможно е да е умряла от скръб.
Но Аталанта не се озовала в някое гнездо на прегладнели орлета. Когато орелът се спуснал да сграбчи плячката, привлечен от яркия цвят на завивката, кошницата вече била празна.
Преди зазоряване една мечка излязла да търси храна за своите малки. Открила още спящото момиченце, взела го, като стиснала пелените със зъби, и го отнесла в своята пещера.
Това разказват древните, а те сигурно са знаели какво се е случило.
А може би, след като се завърнала при хората, самата Аталанта е разказала как е израсла сред мечките. Гъста кафява кожа я топлела, когато ѝ било студено. Боричкала се на игра с мечетата, търкляла се между тревата и листата. Заедно с тях се научила да се притайва, за да се изплъзне от ловците, да разпознава животните приятели, да избягва опасните хищници.
Наблюдавала небето и природата и се научила да разграничава знаците на времето и на сезоните. Научила се да говори сама, като подслушвала лагеруващите нощем в гората ловци по време на лов. Веднъж, докато се забавлявала с един заек и го държала в ръце, за да го изплаши, чула свистенето на стрела и се хвърлила по очи на земята, без да помръдва.
Странно. Дотогава ловците никога не я изненадвали. И не дочула шум от стъпки, нито лай на кучета, нито шумолене на листа и поклащане на храсти. Усетила нежна милувка по косите, спускащи се безредно по раменете, но не била несръчната и сърдечна лапа на мама Меца.
Така Аталанта се срещнала с Диана, богинята на лова и владетелка на горите.
