Лира Литературно-рекламна Агенция
Иван ГОЛЕВ
След тренировката в Студентски град се отбивам във „Фантастико” на булевард „Климент Охридски” да купя едно-друго за вкъщи и за майка ми, която вече ме чака. Харесвам магазина – на път ми е, приготвят на място доста неща за топлата кухня, а месото им винаги е прясно. Явно управителят си знае работата.
Металните преградки се разтварят встрани още щом ме виждат – уважението е, може да се каже, взаимно. Настройвам погледа си за по-широко сканиране на продуктите, които в тази част са плодове и зеленчуци. Паметта ми пробира – това го имаме, това не ми трябва… Забавям ход и оглеждам стоката.
В този миг зървам едно момченце пред стойките с книгите. Сигурно е пет-шест годишно, средно на ръст, с кестенява косица, якенце, маратонки и онази позната оживеност, която излъчват всичките, след като са ги взели преди малко от детската градина. Това тук на бърза ръка си беше харесало една книжка, стискаше я самоотвержено и в приглушена борба с майка си отстояваше правото си на избор.
Майката, също средна на ръст, отрудена жена над трийсетте, явно изморена след работния ден, не бе склонна на отстъпки. Убеждаваше го нещо, изтъкваше му някакви свои доводи, надвесена над главата му, търсейки тънкото равновесие между своята сила и упорството на детето. Застанах зад зелето и ги загледах.
Книжката, предмет на спора, беше едно от онези пъстри издания на „Дисни” на тема Мечо Пух, които по свой, комерсиален начин пропагандираха класическото заглавие. Не се учудвах на детето, че я бе избрало. В порив на мисълта се видях да пристъпвам към тях и да им казвам: „Нека разреша проблема. Ако позволите, аз ще му я взема. Ей така, за спомен.”
Но пустите цивилизационни спирачки мигом се задействаха. Какво право имах да се набърквам в този интимен казус? Най-вероятно не им беше за първи път да са на различно мнение – момченцето иска нещо, за което майка му преценява, че не е сега моментът. Или пък никога. Детските желания са нескончаеми, а възможностите – ограничени. И те като мен са дошли тук набързо, за да купят необходимото и да се прибират у дома, където специално нея я чакат още куп задачи. А и какво право имам да всявам разкол в отношенията им, да руша авторитета ѝ? Колкото и мил да ми изглежда подобен жест от моя страна, ясно е, че е неизпълним. Въздъхвам безгласно и продължавам напред.
Отивам на топлата кухня, вземам за майка ми задушени картофки, пълнени постни чушки, една плескавица и кутийка салата „Радомирка” от зеле и моркови за мен, след което се премествам на щанда с месата. Тук е моята стихия! Избирам си за три вечéри – една свинска вратна пържола, едно парче свински гърди с повечко тлъсто и чифт сурови наденички за скара. С едното ще гледам „Студио Хъ” на хаджи Тошко Йорданов, с другото – „Честно казано” на Любка Кулезич, а с третото или Сашо Диков, или Владо Береану. А след това – някой филм по „Кино нова” или „БиТиВи синема.”
Вземам още разни неща за закуска, безалкохолно и се насочвам към касите. Сканирам опашките и се нареждам на тази, която смятам за най-бърза и която обикновено се оказва най-бавната. Споко, пет минути не решават нищо. Зяпам отнесено насам-натам и чакам реда си. Той идва, плащам и се отправям към ескалатора.
Вдигам глава и от пет-шест метра виждам момченцето, което тъкмо стъпва на металните стъпала. Изражението му е унило. За секунда погледите ни се срещат и в неговия прочитам думите: „Просто можеше да ми я купиш, не да се оправдаваш.” След което лентата го понася надолу и кестенявата му косица изчезва зад гумените парапети.
Спирам се. Изчаквам малко, за да съм сигурен, че няма пак да го срещна на паркинга, и – внезапно някак вдървен – също се насочвам към лентата, понесъл разфасования Прасчо в ръка.
