Начало / България / Този път Париж обича още по-силно

Този път Париж обича още по-силно

Пътуващата книжарница на Ария_корицаИзлезе нов роман от Ребека Рейзин – „Пътуващата книжарница на Ария“, който връща читателите на френска земя за едно вълшебно лято. Той
е своеобразно продължение на предишната ѝ книга „Пътуващото кафене на Роузи“. Ребека Рейзин, дала на читателите три изкусителни романа за Париж –„Малката книжарничка край Сена“, „Малкият антикварен магазин под Айфеловата кула“ и „Малкият парфюмериен магазин близо до Шанз-Елизе“ – се завръща в любимата Франция, за да разкаже историята на най-добрата приятелка на Роузи, Ария.

Ария се влюбва всеки ден… в книгите. Не, сериозно – тя вече е срещнала голямата любов на живота си преди години, но трагедия ги е разделила завинаги. Ария знае, че никога повече няма да се влюби. Героите от рафтовете на пътуващата книжарница, която тя нарича свой дом, са ѝ напълно достатъчни, за да запълнят всяка емоционална празнота в душата ѝ.
Волният живот, вятърът в косите ѝ, свободата всеки ден да се събужда под различно небе и да спи под звездите – това е животът, който Ария е избрала за себе си. А сега вече пътят ѝ е споделен от най-добрата ѝ приятелка Роузи, която също живее номадския живот в своята сладкарничка на колела.
indexНо една непредвидена вечер в караоке бар – и няколко неразумни чаши вино – запращат Ария право в обятията на Джонатан. Той е мил, очарователен и сладък, и всичко, от което тя би имала нужда, ако се интересуваше от връзки. Но клетвата си е клетва и Ария се отправя към безметежно лято във Франция с категоричното намерение да забрави изцяло за Джонатан.
Обаче страната на любовта крои свои планове. Възможно ли е френско лято, дневник от миналото, една чаровна усмивка и много, много книги да помогнат на едно ранено сърце да зарастне… и да намери отново любовта?
„Пътуващата книжарница на Ария“ връща читателите отново в компанията на любимите героини Роузи и Ария, с които се запознахме за пръв път в „Пътуващото кафене на Роузи“. Казват, че съвършената любовна история не съществува… но Франция винаги помага.

 

ОТКЪС

ПЪРВА ГЛАВА

Садък, Лондон

В мътните сенки на уютна кръчма в Лондон моите пийнали приятели номади и аз сме се наблъскали един до друг, без да обръщаме внимание на шума, топлината на телата и на никого освен на нас самите. Оформили сме затворен кръг и смехът ни се смесва със сълзите. Макс запява „Калифорния дриминг“ и всички се включваме, пеейки една от любимите ни песни от изминалата година, тази, която пеехме, сгушени около огъня, докато някой свиреше на китара, а ние седяхме под меката светлина на луната. Сега се хващаме за ръце и се залюляваме, без да се притесняваме от това колко глупаво изглеждаме.

Това съзвездие от прекрасни и буйни номади планира да се разпръсне по света като множество топчета за игра и въпреки най-добрите ни намерения вероятността да се срещнем отново е много малка. От предишен опит знам, че някои ще се уморят от живота във вановете и ще се върнат към работата от девет до пет. Други ще се влюбят в човек или място и ще създадат дом някъде. Други ще продължат из различни краища на земята в търсене на онова изплъзващо се нещо, което не могат с точност да определят. Сбогуването винаги е трудно, но в днешното има някаква по-дълбока безвъзвратност. Всичко, което ни беше скъпо, докато пътувахме по една и съща фестивална верига, се разпада.

Може би имам това чувство, защото ще отида с моя ван „Малката книжарница на щастливия край“ във Франция на епично приключение заедно с най-добрата ми приятелка – Роузи, с нейния ван кафене и Макс, приятеля на Роузи, с неговото кафене „Здравословна, био и чиста храна“. Още няколко от номадите проявиха интерес към това пътуване и може да се присъединят към нас, но само времето ще покаже.

Ние сме непостоянни хора.

Е, всъщност всички с изключение на Роузи. Тя вече се опитва да състави маршрут, да определи дати и места, прави списъци, които покриват всякакви възможности, но тя си е такава, въпреки че знае, че на практика е невъзможно да се прави разписание за живота във ван. Както и да е, това е навик, от който ѝ е трудно да се отърве. Обожавам ексцентричността на Роузи, но тя бавно се учи на изкуството да се отказваш от нещата, които те дърпат назад.

Освен това не можеш истински да планираш, когато си номад. Вановете се развалят, фестивали се отлагат заради лошо време или неявяване на знаменитости, парите свършват, има толкова много променливи в ежедневния живот.

Сега сбирката ни става сълзлива, докато пускаме ръцете си и допълваме чашите си. Обещания, които няма да бъдат спазени, се завихрят във въздуха над нас като бляскава следа на бенгалски огън, угасен, преди да е написана думата. Аз се усмихвам тъжно и ми се иска нещата да не трябваше да свършват, въпреки че знам, че свършват.

Това е пътуването.

Намирам тихо местенце и отпивам от виното си, броейки наум колко чаши съм изпила (прекалено много), преди да осъзная, че мрачните сбогувания са толкова добро оправдание за неприятен махмурлук, колкото каквото и да било друго.

Роузи, с порозовели от питиетата страни, се приближава към мен и се пльосва на седалката с дълга въздишка.

– Не мислех, че ще е толкова трудно – казва тя и обляга глава на рамото ми, а бяло-русата ѝ коса пада надолу на ленти.

Аз накланям глава и я облягам на нейната.

– Знам. – Издишвам шумно. – Заклевам се, че с всяка година става все по-трудно.

Чувствайки се в безопасност в малкия ни номадски балон, всички в нашата група бяха споделяли миналото си и тайните си един с друг. Смеехме се толкова силно, че коремите ни заболяваха, и се карахме за дребни неща, които в момента ни изглеждаха важни. И почти толкова бързо, колкото едно щракане с пръсти, всичко свършва и всеки тръгва по пътя си.

Роузи мълчи, докато си играе с мънистата на гривната си, като я върти в кръг отново и отново. Сбогуването е по-трудно за нея, защото това е първата ѝ година като номад.

– Предполагам, че когато остареем и косите ни посивеят и когато погледнем назад, ще имаме всички тези невероятни спомени за хора, които са се появили в живота ни и са го променили по невероятен начин, а след това отново са си отишли.

– Много ми харесва тази мисъл. – Представям си възрастните Роузи и Макс на някоя ветровита веранда с ароматен домашен чай, все още влюбени един в друг. И след това си представям себе си с посребрени коси. Шофирам по безкрайни пътища, сама. Но пак ще имам книгите си, нали? Щастливи романтични истории, които запълват дните ми и вдъхновяват мечти, както и приятели от книгите, които да ме подкрепят…

Но когато оглеждам стаята и виждам влюбените двойки, влюбени неизмислени влюбени двойки, аз усещам болка от самотата, въпреки че съм заобиколена от хора, които ме обичат.

Едно бутане с лакът в ребрата от Роузи ме изтръгва от мислите ми и ме връща в настоящия момент.

– Какво? – питам аз.

Погледът ѝ е прикован в застанал на бара мъж – дори и от това разстояние разпознавам широките му рамене и начина, по който стои, пъхнал ръце дълбоко в джобовете си. Той изглежда замислен, докато чака търпеливо, сякаш наполовина е някъде другаде, изгубен в мислите си.

– Това е Джонатан! – казва тя прекалено високо. Аз притискам ръка върху устата ѝ, без да обръщам внимание на това, че сигурно размазвам червилото ѝ. Усещам как смехът ѝ преминава през дланта ми.

– Ще замълчиш ли! Не искаме да привличаме вниманието му. – Сърцето ми бие лудо, докато се опитвам да разбера как от всички възможни места той се е озовал тук. И то точно в този момент.

Роузи се отскубва от мен, а червилото ѝ е съвсем леко размазано.

– Защо да не искаме да привличаме вниманието му? Няма ли поне да му кажем здрасти? – Веждите ѝ се свиват и се приближават една към друга. Роузи вижда всичко само в черно и бяло, за нея няма сива зона.

Докато се чудя как да ѝ обясня, аз отново се обръщам в неговата посока и поглеждам тайно към човека, който се бе промъквал в мислите ми прекалено често, откакто се запознахме. Тъмната му коса е по-дълга и се къдри на тила му. Той е прекрасен дори и в профил. В устните му има нещо чувствено и преди да се изгубя в тези предателски мисли, аз разтърсвам глава и ги прогонвам. Фактът, че го виждам след толкова време, ме шокира, това е всичко. Премествам се малко настрани в опит да се скрия зад Роузи, която дразнещо се премества по-далече.

Двамата с Джонатан се запознахме на един музикален фестивал миналата година и той прояви безкраен интерес към начина, по който живеем, пътувайки. Беше много лесно да се разговаря с него, почти бяхме като отдавна загубили се приятели, които се срещат отново. Той слушаше, когато говорех, сякаш претегляше всяка дума, която излизаше от устата ми. За първи път от смъртта на съпруга ми бях усетила една съвсем миниатюрна искрица в сърцето си, но аз скоро я потуших. И с пълно право. Бях дала обещание и щях да го спазя.

Обаче това, че видях Джонатан, върху когото лампата светеше така, сякаш насочваше към действие, ме извади от равновесие. Добре че бях седнала.

– Е? – настоява Роузи.

– Какво „е“? Няма да му кажем и една дума, Роузи! Ще се скрием в ъгъла и ще се надяваме да си тръгне. – Отпивам от питието си и се преструвам на напълно незаинтересована.

– Защо? – Объркване замъглява ясно сините ѝ очи. – Признай си, че той накара пулса ти да препуска, корсажа ти да се разкъса, а пазвата ти…

Кой изобщо използва думата „пазва“ в наше време?! Аз поклащам глава към нея заради шегата ѝ с любовта ми към романтичните истории и клишетата, с които невярващите в тях ги описват.

– Пазвата ми… какво?

– Ъм… да подскочи? – отговаря тя, търсейки правилната дума, без да успее да я намери.

– Ти чуваш ли се? Накарал пазвата ми да подскочи? Честно, Роузи, откъде ти идват такива думи? – разсмивам се аз въпреки всичко.

Тя започва да се кикоти, а след това лицето ѝ светва, сякаш всичко ѝ се изяснява.

– Кара пазвата ти да се надигне развълнувано! Това е изразът, нали?

– Ако пазвата ми наистина се надигаше, Роузи, щях да потърся медицинска помощ, за бога! – Скривам се зад ръцете си, сигурна, че е привлякла вниманието на целия бар, а не само на сексапилния Джонатан. Нашата Роузи няма точно същия филтър, който имаме всички останали, така че вече трябваше да съм свикнала с това. Но, боже мой. Надничам между пръстите си и, разбира се, целият Лондон се е втренчил в нас, но по някакъв начин Джонатан все още гледа на другата страна. Човек трябва да е доволен и на малките неща и така нататък.

Богато разнообразие от над 35 000 заглавия.
Поръчай добри книги от Helikon.bg!