Лира Литературно-рекламна Агенция
Четвъртият роман на Ребека Рейзин, издаден у нас – „Пътуващото кафене на Роузи” – разказва как понякога най-доброто, което можеш да направиш, е да отвориш нова страница в живота си.
В новата си книга Рейзин, дала на читателите три изкусителни романа за Париж – „Малката книжарничка край Сена”, „Малкият антикварен магазин под Айфеловата кула” и „Малкият парфюмериен магазин близо до Шанз-Елизе” се завръща у дома в Англия, където ни повежда на пътешествие из цялата страна в компанията на банда свободолюбиви номади.
Роузи е планирала всичко с военна прецизност. Тя има кариера, която е градила с часове робски труд във високо уважаван ресторант, съпруг, когото обожава, и живот, който е толкова подреден, че никога не може да я изненада неприятно. До рождения ѝ ден, който съпругът ѝ не просто забравя, а използва, за да ѝ съобщи, че я напуска заради друга. „Просто не си достатъчно спонтанна, Роузи”, казва ѝ той, преди да направи плановете ѝ за бъдещето на пух и прах.
Под влиянието на разбитото си сърце – и вечер в компанията на твърде много вино – Роузи купува ван на старо, похарчвайки всичките си спестявания, и напуска работа, за да се отправи на вълнуващо пътуване из цялата страна. Пътуващото кафене на Роузи е новият ѝ живот – тя ще прави любимия си чай и огромни количества изкусителни десерти, утешителна храна, от която всеки има нужда, и ще бъде… спонтанна?
О, не! Тя прави огромна грешка и трябва веднага да се върне в Лондон, да си върне старата работа, да забрави всякакви моментни откачени хрумки! Добре че е новата ѝ приятелка Ария, за да ѝ напомня, че да се откажеш от рутината в началото е малко трудно. Да следваш пътища за никъде, да спиш под различно небе всяка седмица, да бъдеш свободен и сред добри хора, които са загрижени за теб. Дали пък точно това не е истинската Роузи?
Красивият и романтичен Оливър, който ѝ пише в онлайн форум за пътешественици, и Макс, пленителният ѝ съсед, който кара кръвта ѝ да кипи, със сигурност правят пътя по-забавен. Но кой от двамата ще бъде щастливият завършек на нейната история?
ОТКЪС
ПЪРВА ГЛАВА
– Просто не си достатъчно спонтанна, Роузи…
Не съм чула добре, сигурна съм. Умората размеква мозъка ми, но след двайсет часа на крак думите звучат неясно и аз се боря да разбера какво иска да ми каже.
Току-що мина два след полунощ в събота, втори февруари, и това означава, че вече официално съм на трийсет и две. Според графика ми трябваше да съм дълбоко заспала, но бях останала на работа до късно, защото спонтанно реших да изпека сладкиш със солен карамел, който да споделя с Калъм, като се надявах, че тази година ще си спомни рождения ми ден.
Той никога не е бил човек на детайлите – в това отношение сме две противоположности – така че се опитвам да не се разстройвам и част от мен вярва, че всичко това е прелюдия към една прекрасна изненада за рождения ми ден, а не началото на скандал.
– Извинявай, Калъм, какво каза? – опитвам се да говоря спокойно и отпивам доста голяма глътка от евтиното червено вино, което намерих в дъното на шкафа, след като Калъм ми каза, че трябва да поговорим. Поглеждам тайно към масата до мен с надеждата да видя красиво опакована кутия, но там няма нищо освен купчина готварски книги. Всъщност нямам нужда от подаръци, нали? Любовта може да бъде показана и по друг начин, може би той ще ми направи вкусна закуска, когато се събудим…
Очите ми се затварят. Полунощ отдавна мина, краката ме болят и съм безкрайно уморена. Леглото ме вика прелъстително: ела тук, Роузи, и поспи – казва то. Дори и мисълта за парче великолепен, сочен сладкиш не може да ме задържи будна и compos mentis . Но знам, че трябва да се съсредоточа, Калъм се опитва да ми каже нещо…
– Ти спиш ли? – Възмущението в гласа му ме стряска и аз се събуждам. – Роузи, моля те, не прави това по-трудно, отколкото трябва – казва Калъм, сякаш нарочно се държа като глупачка.
Какво правя по-трудно – какво съм пропуснала? Разтърсвам глава с надеждата мъглата да се разсее.
– Какво значи, че не съм спонтанна? Какво изобщо искаш да кажеш с това? – Може би е притеснен, защото всеки момент ще размаха два билета за Бахамите. Честит рожден ден, Роузи, време е да събираш багажа!
Той въздиша продължително и уморено, сякаш съм тъпа, и на мен ми хрумва, че е странно да говори със загадки по това време на нощта, след като трябва да съм в рибарския магазин след точно пет чàса.
– Виж… – Той прокарва пръсти през оредяващата си червена коса. – Мисля, че и двамата знаем, че всичко приключи, нали?
– Приключи? – Оставам с отворена уста. Колко точно е продължила дрямката ми? – Кое… ние двамата? – Удивлението в гласа ми сгъстява въздуха. Това изобщо не прозвуча като празненство за рожден ден, дори нямаше нищо общо.
– Да, ние двамата – потвърждава той и отвръща поглед.
– Приключи, защото не съм… – рисувам кавички с пръстите си – достатъчно спонтанна? – Той да не е изпил шерито за готвене? Съпругът ми отказва да ме погледне.
– Прекалено си педантична. Планираш дните си с военна прецизност от момента, в който се събудиш, до момента, в който лягаш да спиш, и за всичко между тези два момента има точно определен час. Няма място за забавления или удоволствия, или, да не дава господ, секс в ден, в който не си го планирала.
Значи обичам да планирам? Това е от огромна важност при моята работа като помощник главен готвач в уважавания лондонски ресторант „Епок“ със звезди на „Мишлен“ и той би трябвало да го знае, след като заема точно същата позиция в друг ресторант (без звезди на „Мишлен“, за съжаление). Ако не планирах времето ни заедно, никога нямаше да се виждаме! И нямаше да успея да свърша купищата неща, които трябваше да се свършат във всеки един час на всеки един ден. Да се каже, че живея под огромно напрежение, означаваше да се омаловажи ситуацията.
– Аз… аз… – Не знам какво да отговоря.
– Виждаш ли? – Той се втренчва в мен, сякаш съм непокорно дете. – Дори не те е грижа! Едно растение в саксия ще покаже повече чувства! Наистина си малко студена, Роузи.
Обвинението му ме кара да се олюлея, сякаш са ме ударили.
– Това е грубо, Калъм, как изобщо можа да го кажеш! – Ако трябва да съм честна, вярно е, че не си падам по огромните изблици на чувства. Когато човек иска любовта ми, ще я получи, като му сервирам чиния с нещо, върху което съм се трудила. Така изразявам себе си – като готвя.
Изведнъж ми става кристално ясно.
– Има друга.
Той проявява благоприличието да се изчерви.
Обзема ме чувство на пълно отчаяние, докато стомахът ми се бунтува. Как е могъл?
– Е? – подканям го отново. След като хвърля бомбите на истината наляво и надясно, би могъл поне да признае своята роля в тази… тази раздяла. Болка разкъсва сърцето ми. Надявам се, че спя и сънувам кошмар.
– Ами да, има, но това не е много изненадващо, нали? Ние сме като кораби, които се разминават в нощта. Само ако ти беше малко пò…
– Не смей да казваш спонтанна.
– Ако не беше така педантична. – Той успява да се ухили. Да се ухили. Познавам ли изобщо този мъж, който смята, че е напълно приемливо да стъпче сърцето ми?
Калъм продължава с нежелание и със зачервено лице, сякаш изпитва неудобство.
– Просто… ти си толкова предсказуема, Роузи. Мога да видя твоето бъдеще, нашето бъдеще, защото е планирано до последната микросекунда! Ти винаги ще бъдеш помощник главен готвач и винаги ще планираш дните си от изгрева до залеза. Ще държиш всички на ръка разстояние. Дори и след като си тръгна, ти ще продължиш по същата траектория. – Той поклаща глава, сякаш е разочарован от мен, но гласът му омеква. – Съжалявам, Роузи, наистина съжалявам, но виждам как ще се развият нещата – ти ще останеш непоколебимо сама и ще отглеждаш финансово най-ефективната градина с подправки от тази страна на Темза. Обаче се надявам да не го направиш. Наистина се надявам да срещнеш някого, който да накара твоя свят да избухне в искри. Но аз не съм този човек, Роузи.
Какво, за бога? Той не само ме зарязва, а и планира живота ми като стара мома. Обрича ме на самота, в която единствената ми компания ще е лехата с естрагон? Не и ако зависи от мен! Може и да не ми достига сън, но не съм глупачка. Любовта ми към него е жива, но си спомням за другата жена и това засилва решителността ми.
Той въздиша и ми се усмихва със съжаление.
– Неприятно ми е да го кажа, Роузи. Но ти се превръщаш в баща си. Да не искаш да напуснеш…
– Махай се – казвам аз. Той е чудовище.
– Какво?
Студена, а?
– МАХАЙ СЕ! – викам колкото мога по-силно.
– Аз си мислех, че първо ще се разберем кой какво ще вземе?
– Излизай и не искам да го повтарям, Калъм. – Няма да го оставя да ме тъпче само защото си мисли, че може.
– Добре, но аз ще задържа апартамента. Ти можеш…
– ВЕДНАГА! – Ревът стряска дори и мен. Искаш да ме видиш как се разгорещявам? – ТРЪГВАЙ!
Той скача от дивана и се втурва към коридора, където виждам малка чанта, която вече е приготвил, знаел е изхода от нашия „малък разговор“ много преди мен. С последен виновен поглед през рамо Калъм си тръгва, затръшвайки вратата. Отива си просто ей така.
Сякаш съм някой, от когото е толкова лесно да си тръгне човек.
Лягам на дивана, притискам възглавницата до гърдите си и чакам болката да утихне. Как всичко се обърка така? В живота му има друга? Кога е намерил време да ухажва която и да било?
Но той бе обещал да ме обича в добро и зло.
Трябва ли да се надявам, че ще се вразуми, или да го моля да се върне при мен?
Въздишам и слагам ръка на сърцето си, като се опитвам да притъпя болката. Никога вече няма да му имам доверие. Аз обичам правилата, винаги е било така, а измяната, ами… това е нещо, което не мога да простя.
