Лира Литературно-рекламна Агенция
След успеха на дебютния роман на нашумялата авторка Ребека Рейзин – „Малката книжарничка край Сена”, вниманието ни приковава новата ù книга: „Малкият антикварен магазин под Айфеловата кула”.
Този път Рейзин ни среща с младата, но разочарована от любовта красавица Анук, чието разбито от долен негодник сърце често ù напомня защо се е затворила в себе си, отказвайки да мечтае за щастлива, споделена любов. Затова пък Анук отдава цялото си внимание и обич на своя антикварен магазин, сгушен уютно под прочутата Айфелова кула в Париж. Анук знае историята на всеки предмет, който е придобила, и внимателно проучва хората, които искат да купят някое от безценните ù съкровища. На всичкото отгоре тя е патриот и не ù се нравят случайно минаващите туристи, които искат да пазаруват от нея. Затова антиквариатът ù е забранен за такива хора, тъй като французойката е твърдо решена, че няма да позволи френската история да бъде отнесена и разпиляна по далечни земи.
Един ден обаче животът на Анук се променя безвъзвратно. Не ù стига, че кражби на безценни произведения на изкуството я карат да се съмнява в своя близка, пък и внезапно в живота ù се поява магнетичният американец Тристан Блек, чиито тайнствено минало и силен интерес към антикварните предмети само объркват Анук допълнително. Едновременно страстно привлечена от него, но и разкъсана от подозрението, че той може да е крадецът, Анук трябва да се научи отново да се доверява и да живее истински. Дали инстинктите ù ще я подлъжат или ще я отведат до правилните отговори?
Тази история за любов, ранени сърца и антикварни съкровища насред Париж ни напомня защо трябва по-често да си позволяваме да обичаме и, докато го правим, да открием щастието.
ОТКЪС
Изпълнен с уханието на незабравки бриз разтвори страниците на вестника и закри заглавието, което бе привлякло погледа ми. Ароматните, сини като небето цветя бликаха от сандъчетата на балкона над мен, насищайки въздуха със сладкия си мирис. Пригладих нетърпеливо страниците, надявайки се да съм сгрешила и на хоризонта да няма лоши новини. Поне не и в съседната на нас държава.
– Какво има? – попита мадам Дюпон, поднасяйки миниатюрна чашка черно кафе към алените си устни. – Направо си забила носа си в мастилото. Ще се изтрие, нали разбираш, и цял ден ще ходиш с текста от Френч Инкуайърър, изписан наобратно по кожата ти.
Поклатих тъжно глава. Само мадам Дюпон можеше да измисли нещо такова. Тя беше жизнена жена на седемдесет и нещо, която все още носеше тежък грим и руж на бузите, толкова розови, че бяха почти алени. Пъстрите ѝ очи бяха очертани дебело с черен молив, а изкуствените мигли на клепачите ѝ приличаха на екзотични абаносови ветрила. Пламъчето в очите ѝ все още беше като на жена на половината от нейната възраст и в нея имаше енергия и живец, които нямаха равни на себе си. Около внимателно фризираната ѝ коса, която тя нарочно не боядисваше, твърдейки, че сребърните кичури подхождат на тена ѝ, се извиваха пера от дим. Мадам Дюпон никога не беше без цигара в цигарето си от слонова кост, реликва от отминали времена. Бях го намерила за нея на сергия на брега на Сена и тя много го ценеше.
Разбира се, когато ѝ се карах заради пушенето, тя се засмиваше високо и силно, заявявайки, че пороците ѝ я запазват млада. Когато ставаше въпрос за това как да се живее, мадам Дюпон засенчваше повечето хора със своя примамлив чар и френска изтънченост, тя беше икона в Париж. В младостта си била известна кабаретна певица, която общувала с хора на изкуството от цял свят, и този блясък никога не я бе напуснал. Търсеха я и мъже, и жени, които искаха да са част от живота ѝ и да знаят тайните ѝ. За мен беше забавно да гледам как хората се бореха за вниманието ѝ. Но нашите сутрешни срещи ставаха на една тиха улица в Париж, за да можем да клюкарстваме насаме, без някой познат да забележи мадам Дюпон и да започне разговор.
Черно-белите страници прошумоляха настойчиво още веднъж, сякаш да ми напомнят за статията и тревожното заглавие.
– Има вълна от обири в Соренто, Италия – казах аз, подавайки вестника на мадам Дюпон. – Аукционна къща „Долче“ и имението „Роше“.
– Какво? Но ние току-що бяхме там! – възкликна мадам Дюпон, сложи украсените си с диаманти очила и прегледа статията.
– Да – отговорих аз. – Представяте ли си?
Познавахме добре италианската фирма и знаехме с какво търгуват в света на антиките. Аз придружавах мадам Дюпон при пътувания по екзотични места, защото не можех да устоя на изкушението да сляза на чужда земя и да дишам различен въздух, да седя под различни звезди. Когато се появеше някоя бляскава колекция, двете предприемахме пътувания, за да купуваме. По-често го правеше мадам, която беше собственичка на „Тайм Емпориум“ и пътуваше доста, за да набавя уникални часовници. Аз специализирах във френски антики и наддавах само за предмети от моята страна, които известно време са живели другаде. От продажбите на колекции, аукциони, пазари за антики и моите източници си набавях достатъчно предмети, и то само от Париж, но малкото страст към пътешествията, която течеше във вените ми, оправдаваше тези пътувания.
Мадам Дюпон ме беше поканила да я придружа за два дни в Соренто. Бях приела, но нейната издръжливост в работата и в забавленията ме беше изтощила до смърт. В резултат на това бях започнала следобедни сиести, за да събера сили за излизанията ни вечер. През деня се бяхме възхищавали на антиките, изложени в същите онези отбрани аукционни къщи, и мадам Дюпон успешно беше наддавала за някои екзотични часовници. Френски антики не се предлагаха, така че аз с удоволствие разглеждах предметите от Италия, но не участвах в търга.
– О, не… – намръщи се тя, оформяйки думите само с устни, докато продължаваше да чете. – Ужасно е, че са загубили колекциите L’Amore di uno и L’arte di romanticismo.
Изящните диаманти бяха известни заради италианското си наследство. Розовите диаманти бяха станали синоним за сопраното Коко Салваторе, която винаги ги бе носила – чак до смъртта си преди няколко години.
В Соренто бяхме останали безмълвни при вида на изложените колекции от розови диаманти. Те пулсираха, изпълнени с живот, сякаш бяха поели от жизнеността на певицата и от нейната музика.
Мадам Дюпон сложи ръка на гърдите си.
– Такава ужасна новина. Ами ако крадецът е минал точно покрай нас, а ние сме били прекалено погълнати от диамантите, за да го забележим?
Кимнах и отпих от своето café au lait.
– Да, представяте ли си. И изобщо не знаехме, че тези красавици ще бъдат откраднати.
Мадам Дюпон оправи полата си и замълча известно време, а накрая каза:
– И все пак остава загадка как крадците успяват да се справят с технологии, които могат да доловят и най-лекия шепот. Трябва да са специалисти по охранителните системи и всичко, което е нужно за това в наше време. Аз едва успявам да изпращам имейли, така че се възхищавам на уменията им.
– Мадам! Не може да се възхищавате на крадци!
Замълчахме, докато една малка кола паркира успоредно на едно паркомясто до нас. Мини колите преобладаваха в Париж и умели шофьори успяваха да ги накарат да влязат във всяко свободно пространство.
– Защо? Вярно е, фактите говорят, че това е един умен крадец.
– Той? – попитах аз.
Тя извъртя очи към небето и отговори:
– Разбира се, че е той. Или… може би е група от мъже. Жените уважават диамантите прекалено много, за да ги крадат. Кой знае, но е много по-лесно, ако е само един човек. Колкото повече хора знаят тайната, толкова по-голяма е вероятността да ги заловят.
– Звучите сякаш говорите от личен опит, мадам – сбърчих чело в престорен ужас аз.
Не можех да не се пошегувам с нея. Миналото на мадам беше пълно с пикантни истории, но те не се лееха от нейните аленочервени устни. Все още се носеха невероятни слухове за дните ѝ на слава. Най-скандалният беше, че през шестдесетте е била любовница на всеобщо обожавания маркиз Лоран. Той бил известен с разточителния си начин на живот, неприлично голямо богатство и връзки с кралски особи. Историята им била скандална по много причини, но всички си спомняха най-вече раздялата им – тя била първата жена, която разбила сърцето му. Никой не си тръгвал от маркиза, ако той не го пожелаел, но мадам Дюпон го бе направила, защото планът му да я укроти я плашел до смърт. Тя не се укротила нито тогава, нито сега. Мадам жадуваше свободата си – било то от мъж, дете или роднина.
Това означаваше, че винаги играеше по своите правила.
– Да не намекваш, че в дългия си живот с богата история по някакъв начин съм била престъпничка? – От устата ѝ бликна жизнерадостен, младежки смях.
– Не бих го изключила, не че някога ще си признаете. – Ето това беше интересното в миналото на мадам – тя самата разказваше много малко.
– Oui, тайните ми са заключени, освен ако не изгубя разсъдъка си, но дори и тогава се надявам да проявя достатъчно разум, за да лъжа. – Мадам се усмихна. Погледът ѝ мина край мен, докато тя обмисляше нещо. – Но мислила ли си за това, Анук, за труда, който трябва да се вложи в наше време, за да си престъпник? Онова, което трябва да направи той, за да влезе и излезе незабелязан, направо не е за вярване. А след това трябва и да продаде плячката. Никой не може да носи тези бижута, защото може да ги разпознаят.
Откъснах ъгълчето на кроасана си. По масата се разпиляха трохи от него.
– Какво разхищение на толкова ценни предмети. И не само заради стойността на бижутата – с тези диаманти е свързана цяла история. И сега тя е изгубена завинаги. И за какво? За да стоят затворени в нечий сейф през целия му живот. Какъв е смисълът на всичко това? – Отхапах бавно, облегната назад на стола си, и се обърнах към Айфеловата кула, която се виждаше от пекарната „Фрет-Ко“ на авеню „Бурдоне“. Двете с мадам Дюпон закусвахме на същото място от години.
Редовни клиенти влизаха и бързо излизаха с прясна багета. Нищо тук не се променяше – кафето винаги беше силно, кроасаните с много масло, а гледката към кулата беше отчасти закрита от завеса от разлистени дървета, които потрепваха на вятъра. Сутрин почти винаги беше спокойно и само приведеният мъж от съседната сграда минаваше бавно и си подсвиркваше, изтегляйки количките си с пощенски картички на пътеката и избърсвайки ги леко с една кърпа.
