Начало / Интервюта / Георги Мишев: Кумирът е състояние на човешкия дух

Георги Мишев: Кумирът е състояние на човешкия дух

На Гергьовден публикуваме интервю с писателя Георги Мишев, свежият носител на „Цветето на Хеликон“ за литературния мемоар „Мир на кумирите ни. Бележки под линия II“ .

Книгата спечели с най-много продажби сред номинираните за „Награда Хеликон 2020“. Пожелаваме на него и на читателите на съвременна българска литература да бъдат с крепко здраве, както се казваше в онази епоха, а сега – осъзнато да следват своите цели, личности и идеи, от които после наследниците им да не се срамуват.

32-01-силует-георги-мишев_8870854532993809525_big

Господин Мишев, докато пишехте „Мир на кумирите ни“, мислехте ли дали ще бъде актуална за хората, останали в България?

Мисля го и днес. И знам, че ще има читатели, особено на млада възраст, които съжаляват за избора си. Виенското колело на живота изнесе нови поколения, с нови погледи, с нови любопитства и познания, отдалечени от разказа ù.  Дори да добавя – настроени с известна досада към тази тематика, зад която се мержелее неприязън. Може би съм мърморещ старец, но не намирам контрааргументи на казаното от мен. Да спомена, да речем дребната подробност, че откакто книгата е на пазара, нямам нито едно обаждане, мнение, или някакъв знак, че млад човек се е запитал: „Какво беше това кумир?“ Той знае какво е „фен“, „топ класация“, „супер звезда“ и т.н. Но дотук. Никой не му е казал за мечти, идеали, кумири, дори „бъдеще“ вече е дума, излязла от употреба, ако пък срещнеш някъде „бъдещност“, направо ти иде да се гръмнеш!

 А онова поколение, за което четем във вашата книга, сякаш беше подготвено за живот в едно съдбовно време?  

Нагазихме в мочурището на думите и ето я думата Съдба. Комфортна дума, измислена да прикрие ленността ни, да оправдае бездействието ни и липсата на воля. Такава ни била съдбата, така ни било писано, тъй рекъл Бог… Мисля, че аз бях закачил нещо от последната генерация българи, които не се вайкаха, а ден по ден градяха родния си „кът свиден и мил“. Преди техническия прогрес, преди новите технологии и изобретения, улесняващи бита и живота. Беше невероятна работилница, в която участваха всички възрасти – от „говедарчето с букварче“, което пасеше крави до „морен орачът“, който хвърля добри семена, от берачката на гюл в Розовата долина до поета, посрещнал съмнението в „сънните градини до ведросини небеса“. Осемдесет години оттогава… този свят го няма, работливият народ се попиля, въздухът стана друг – не мирише на гюл и люляк, а на бензин и изгорели автомобилни гуми. Като малък, дори преди училище бях включен в работилницата, ден подир ден узнавах как се изкарва хляба, как се печели левчето, каква е цената на лачените сандалки. Внезапно мина буря и отнесе нанякъде живота, разбираем за детския мозък. Заплющяха червени знамена, затракаха шмайзери, прозвучаха от мегафони твърди гласове, настъпи ново летоброене, днешното всъщност. Какво светоусещане, то си беше направо световъртеж, а класическото виенско колело, споменато по-горе, бе побългарено в „Приказка за стълбата“ на Смирненски…

Да се върнем при „кумирите“. Без да ги посочвате директно, лицата им се усещат в атмосферата на книгата. Заради политическите им позиции, нерядко и морал, част от тези личности са спорни, но предполагам, вие нарочно оставяте читателя сам да преценява качествата им?

223478_bТова не е мой патент, има го още във фолклора: какво са самодивите в бели премени? Нещо ефирно, призрачно, само въображението може да им дорисува едни или други черти. Така става и в реалността, когато сме обсебени от една или друга мечта, идея, блян… Кумирът е състояние на човешкия дух, ние не можем без него. Като започнем от майката и бащата, та стигнем до „опасния чар“ на диктатора. Става дума за примера, за образеца, по който подреждаме живота си, волно или неволно. Мит е, че човек се ражда природно интелигентен. Ако някой се излъже да погледне първите ми драски и шарки, ще види, че тази тема винаги ме е занимавала. Връстниците не ми бяха интересни, все наблюдавах по-големите, на тях исках да подражавам, едва ли не да ги имитирам. По-късно прочетох, че това било мимезис, или изкуство, ако не бъркам. През годините нататък „образците“ се промениха, някои ме доведоха до разочарование, други ми носеха смесени чувства, малцина запазиха блясък и чистота. Което е нормално – благородните метали са рядкост… При това своеобразно златотърсачество от срещи, приятелства, влюбвания и разлюбвания, находките не са много. На останалите – „мир“, както гласи заглавието на книгата.

Разбирам, че не сте равнодушен към младите генерации, те обаче не разпознават неща, за които вие пишете. Например РЕП-а, с будките за вестници, да не говорим за авторите вътре. Къде ще се срещнат вашият и техният мир?  

Това се вижда най-добре в метрото. Модерни станции, хармония на цветовете, блясък, никел и мрамор, а във вагона – старци по пилоните, незабелязани от младите, които са си забили глави в айфоните. Бях си обещал (нали съм мърморещ старец), да давам някой дребен лев на всеки, който чете книга в метрото. Глупост, та дрънка! Да не казвам, че това изобщо не се отрази на пенсията ми: изръсил съм се колкото за кило розови домати. Заядливо е, докато още съм на пилона, а когато седна на пейката в парка, гледната ми точка вече е друга.

Поколенията са такива, защото не могат да са други, двайсетият изминал век не беше век на възпитанието, а на насилието, на пропагандата в името на силата, парад на победи, завоевания, без да се брои цената на човешките животи.

Научните открития, изобретенията, наричани днес „технологии“, продължават да напират в тесните мозъчни кутии, за да го каже най-просто Остап Бендер: „Ледът се пука, господа съдебни заседатели!“ „Не ми пука!“ – казва градският сленг, но само на думи. В реалността е тревожен, недоволен, махмурлия, а децата са кисели, мързеливи и брутални. Демокрацията, система от нормален ред, ни завари неподготвени, далече от толерантност, търпимост, наричаха тези качества „попщини“. Една утопия бе ни върнала във времената на „око за око“, „зъб за зъб“ (дори два за един зъб!). Природата изгуби търпение и трябваше да въдворява мяра и приличие с една пандемия, да речем…

Ковид-19 имате предвид?   

Казвам го иронично, разбира се. Не ми е работа да се меся там, дето не ми е мястото, но от ветеринарния техникум имам спомен за първия урок по вътрешни болести, който започваше с покачване на телесната температура, сигналът за настъпваща опасност на живия организъм. От година се намираме в състояние на повишена температура на човечеството. Как да я сваляме − едва ли ще стане само с горене на маски, или щракане с пръсти в ритъма на чака-рака…

Разговора води: Людмила Еленкова

Богато разнообразие от над 35 000 заглавия.
Поръчай добри книги от Helikon.bg!

Прочетете още

_116361362_tes1

Илън Мъск пише първата си книга

Иска да разкаже историята на „Тесла” и „Спейс Екс” Признанието с какво се занимава изтече …