Лира Литературно-рекламна Агенция
Иван ГОЛЕВ
Наскоро пак отидохме до зоокъта „Алис” в пернишкото село Лесковец. С баба му бяхме завели Крис там есента, но този път дойдоха и майка му и баща му. Беше слънчев, ала хладен ден и по-добре – така поне нямаше да има опашка от чакащи пред оградата. Още докато крачехме по уличката, Крис поиска да го взема на конче. Разбирам го, убийствено е да гледаш на света все изотдолу и дори и най-големите тъпаци да се извисяват над теб.
Малко преди зоокъта един двор ни развесели. На ръждясалата порта висяха няколко лъскави красоти от гирлянден тип, а пред и зад нея, на купчини, бяха струпани всякакви дървении и боклуци. На телта гордият собственик беше закачил шалче с името „България”, а върху винкела до него стърчеше родният ни флаг. Рошаво куче с клепнало ухо ни гледаше мръсно от веригата си и завършваше сюрреалистичния пейзаж. Пардон, съвсем реалистичния, като се замислиш.
Влязохме в зоокъта. Из няколкото декара пространство, изпълнени с деца и млади хора, щъкаха всичките животинки и птици, които Крис вече бе виждал. Очаквах да ги приветства с радост като стари познайници, но не би. Крис клекна и погали от немай-къде огромната костенурка, която пъплеше по наклона, после бързо-бързо пое към пластмасовата къщичка с пясъчника и децата, ровещи с лопатки.
Издърпахме го с усилие и влязохме в къта с птиците. Патиците дружелюбно ни се мотаеха из краката, токачките клъвваха по някое невидимо зрънце току под краката ни, а емуто виреше шия и въртеше очи наляво-надясно също като един от членовете на НОЩ. Явно следеше дали спазваме дистанция. В клетката с петлите, от двете страни на мрежата, един пъстър и един чернобял се готвеха за изборите. Стрелваха се едновременно насреща си – като истински и огледалното му отражение, – но телта ги спираше да си изкълват очите. В ъгъла малко бяло кенгуру дъвчеше сухо листо, напомнящо парче от бюлетина. Единствено двата пустинни фенека, гушнати плътно на двоен кравай, спяха и може би сънуваха срещата си с Малкия принц.
Тъй като Крис все се дърпаше да продължим, излязохме оттам и се качихме в горния край на двора, където царуваха алпаките. Сториха ми се пораснали от есента, но май се лъжех. По-скоро козината им бе избуяла през зимата и те се клатушкаха сред нас с дългите си вратове като самоходни къдели. Погалих една от тях – вълната беше копринено мека. Огледах се за Крис, но той се беше спрял с майка си пред клетката с дългоносите мечета и навъсено ги гледаше.
Гвоздеят на програмата, както го виждах, трябваше да бъде яхването на една алпака от Крис и снимка за спомен. Но той все се дърпаше, спореше, пусна дори няколко сълзички, додето майка му и баща му го кандърдисваха и му обещаваха нещо. Успях да издебна момента, грабнах го и го сложих на гърба на легналото върху краката си животно. Щрак! – и снимката бе запечатана за поколенията. Отдъхнах. Крис явно – също. Баща му го хвана за ръка и го поведе надолу към къщичката с децата. А ние тримата отидохме и седнахме на една маса до скарата.
Вдишвах пушека от кебапчетата, през минута-две заничах към пясъчника, за да зърна шапката на Крис и да се уверя, че играта с другите деца протича нормално, и се припичах на слънцето. Какво по-хубаво от това да виждаш внука си щастлив и близките си хора до теб! Колкото и някой да се опитва да те сложи в клетка, да те вкара в безумния маскарад на забрани и измислени реалности, има прости неща, които бият сложните. Тях могъщите мизантропи, самопровъзгласили се за владетели на света, не могат да ни отнемат. Майната им на тия типове и на всичките им сребролюбиви лакеи!
Радвам се, че Крис гласува. Гласува за играта в пясъка с другите деца.
