Лира Литературно-рекламна Агенция
Писателят Христо Славов ни разказва за „Преди сътворението“ :
един одухотворен роман за материалните неща
Роден е през 1955 г. Завършва специалност Българска филология във Великотърновския университет „Св. св. Кирил и Методий”. Работил е като журналист и фоторепортер. Член е на СБП. Автор е на четири книги – „Земно притегляне”, „В сянката на лятото”, „Бягства” и романа „Преди сътворението”. Съставител е на „Златен ключ на класическата българска художествена литература, ІХ – ХХ век”, в 10 тома. Създател е на CD с повече от 25 хил. страници класическа българска литература, който е включен в световната виртуална библиотека по линия на ЮНЕСКО. Основател и главен мениджър е на три списания и два вестника. Понастоящем е управител на Българския културен център в София, на Обединена редакция за книги и периодика „Мисъл” и на Строително-инвестиционно дружество „Сердика 22″.
– Господин Славов, „Преди сътворението“ миналата година спечели Награда „Георги Караславов“ за проза. За кратко и вие сте били съвременник на този писател. Публикуваха ли се тогава романи в подобни на вашия есеистичен стил, на фона на властващия реализъм в литературата?
– Реализмът е неотменима част от литературния текст, съставка от магията на художествената реалност, без която не може. Колкото авторът е по-близо до времето на събитията, които описва, толкова силата на реалното се чувства повече. Още малко движение към реалността и проблясват първите сигнали на публицистиката. Ако авторът „удържи“ силата на реалното, ще запази художествената интерпретация на литературния текст. Дали реализмът е критически, дали четем модернизъм или постмодернизъм – това са все неща за литературната кухня и за експертите, които умеят да ги различават и да ги показват с примери. Обикновеният читател не стои в литературната кухня. Той желае да види себе си и околните в центъра на художественото произведение. Иска да види истините за своя живот, които досега не е видял и чул, а очаква авторът да му ги посочи. Затова авторът трябва да гледа по-нашироко и по- надълбоко… ако може да открива невидимите нишки, които описват човека, невидимите мостове, по които търси своето спасение. Реализмът събира читателя и писателя на една маса. Има случаи, в които писателят казва на читателя: „Ето това е твоят живот“, но читателят не го приема, не разпознава написаното и така се ражда недоверието между двамата.
Георги Караславов е писал своите произведения преди около 100 години, потопен в изключително драматично за българския народ време. Нека историците допълнят или да променят написаното, но това е време, когато оформилите се вече социални разслоения придобиват политически цветове. Появяват се граници между големи групи от хора. Разделението навлиза в семействата, в личния живот на отделния човек. От избухналия вулкан от човешки енергии се образуват множество реки от лава, всяка от която потича в различна посока. Това разделение продължава и след този период и действително като вулкан изхвърля енергиите си на определено време … Да търсим ли следи от тези вулкани и в днешно време?
Но говорим за романа „Преди сътворението“. Благовеста Касабова го нарича поетичен роман, Захари Иванов – философски и притчов, Бойко Ламбовски го определя не като роман, а като поема. Според вас е есеистичен. Може би книгата съдържа всички тези елементи, може би не съвсем точно покрива жанровата определеност за роман, затова просто ще кажа: това е книга за живота на всеки един човек. Кое не е реално – че камъните са живи същества, или че водата много прилича отначало млада девойка, а след това на зряла жена.
– Защо поставяте камък на преден план във вашия сюжет, според някои теории преди Сътворението е имало безформен хаос?
– Ще ви отговоря с цитат от текста:
„Камъкът е единствената кутия в света, в която нещата вътре не са сложени отвън, а някой отвътре ги е наредил и така ги е наредил, че като ги разглеждаш едно по едно бързо се досещаш и за наредбата на нещата отвън…“
В сърцето си камъкът носи паметта за една отминала цивилизация, която той е надживял. Знае всичко и за сегашната цивилизация, за нейното настояще и бъдеще. Това вече се е случило пред очите му, той е бил свидетел на тези събития.
Освен камъка на преден план в книгата се вижда и водата. Те са основната част от планетата. Може би първо камъкът се е появил, а след него водата…Този ред е спазен в сюжета, защото отговаря на световния ред. Единствено морето, което изпълнява мисията си – да смалява скалите на брега и да се опитва да ги разрушава до песъчинки, не показва, че изпитва болка. Явно болката от битката със скалите не е същата…
„Не ме боли – казва морето – Болката е ехото на целта. Първо е целта, после е болката… Ще дойде ден и като се обърнеш ще видиш, че от болката се е родила смъртта.“
Дали пък всяка болка в живота не е частица от смъртта? Дали поредицата от болки не предизвиква смъртта? Има връзка между болката, която изпитват героите и смъртта им, която ги настига…
– Къде е мястото на човека?
– Човекът е другата тема. Той може да е турист на нашата земя. Може да е пришълец. Човекът е преместваемо същество, летящо същество. Днес е тук, на нашата планета, утре може да е на Марс или другаде, но рано или късно той ще отлети…
Ако трябва да разгърна с ръце хаоса от преди сътворението и да разбера, в коя точка завихрянията са по-силни, сигурно няма да се справя. Моята книга започва от мига, когато камъкът и водата са сами на тази планета и се запознават горе в планината, за да продължат хванати за ръце към необятния простор, откривайки по пътя с убийствена реалистичност историята на един човешки живот и мъдростта в подредбата на една вселена. След дългия път – водата от малко поточе се превръща в огромна река, а камъкът – от огромен къс от върха на планината – в незабележима прашинка.
– Камъкът при вас не гради, а се смалява, и върви отгоре надолу, от върха към низината. Каква е идеята?
– Може би същата, като постоянното движение на водата отгоре надолу, защото „вода над празно не стои“, а в долината има много празнини… Тя е и единствената възможност на камъка да се придвижва. А се смалява, защото всеки ден е оставял люспичка от тялото си по пътя от върха на планината до морето. И с всяка люспичка животът е вземал своето, за да го замени в края на историята, с най-голямата мъдрост и същевременно тайна, която камъкът иска да отнесе горе и да я разкаже на другите камъни, които още са в планината.
– На едно място пишете: „Болката е ехото на целта“. Към кого е насочена тя, при положение че камъкът е направен от материя, която сама по себе си наранява?
– Усещането за болка следва всеки от героите в книгата. Болката е естествен спътник на всяко живо същество, но в тази история тя има особено присъствие, защото героите минават през най-трудните места на живота, през пропасти дори. „А всяка пропаст взема по нещо от теб…“ Когато някой взема от теб нещо, то почти винаги е свързано с чувство на болка. Болката на места става непоносима за главните герои и определя степента на драматизъм в душите им.
За децата тази книга е помагало за живото разбиране. За възрастните това е притча
– Опитвали ли сте да прочетете „Преди сътворението“ на дете, дали този език, пълен със символика, би се възприел спонтанно, без да се размишлява върху него?
– Не само съм опитвал да чета книгата на деца, а самата книга възникна, като поредица от приказки, които измислях, разказвайки ги на децата си – тогава на 6 и на 9 години. Първата четвърт на книгата всъщност са приказките, във всяка от които е историята на един от главните герои. Повярвайте, приказките се възприемаха не само спонтанно, но и облечени в своите приказни дрехи правеха изключително впечатление на децата от въвеждането им в света на камъните и водата. Децата по-лесно възприемат тезата, че камъните и водата са живи същества. Тяхното съзнание не разполага с информацията и мъдростта на по-големите читатели, които отиват в друга посока да разсъждават и да анализират всеки символ или всяко „говорещо“ действие или постъпка. За децата тази книга е помагало за живото разбиране. За възрастните това е притча, защото те виждат зад тези най-обикновени събития в реката сериозни личностни и социални драми.
– Вашият живот следва ли траекторията на камъка от романа, или си тежите на мястото, търкулвали ли сте се необратимо?
– Да си тежиш на мястото е хубаво състояние, но то не съответства на нагласата ми съм света… Много хора днес са заели местата си само защото тежат върху тях… Даже има случаи, когато най-тежките заемат най-хубавите места…, т.е. тежината се оказва критерий за ценност, с която си гарантираш развитието.
Моята траектория съвпада с линията на главния герой: „Погледнеш ли веднъж надалече, връщане вече няма… Както и другото е вярно – не можеш ли да погледнеш надалеч, никога няма да тръгнеш…“. Ето за хората, които споделят тази мисъл на главния герой, е книгата. Те тръгват и не знаят докъде ще стигнат, дали ще успеят, но очакваното преживяване от пътуването е толкова силно, че ги отмества… Затова всички, които са тръгнали – не само успяват, но те винаги докосват щастието.
Има и такива, които не тръгват. Те разчитат, че ще си останат на мястото завинаги, разчитайки на собствената си голяма тежест.
А що се отнася до търкулването – все обратимо съм го правил и съм заставал в положението преди търкулването.
– В един по-глобален план, мислите ли, че ние, българите, сме дялани с голямата брадва, тоест липсва ни финес, убежденията ни са непоклатими и т.н.
– Трудно ми е да давам характеристика с доминиращите черти за големи групи от хора. Все си мисля, че има и такива, които няма да попаднат в доминацията и това ме разколебава. Друго е положението на Гогол, от който тръгва тази мисъл за хората, дялани с брадва… Какви са българите, просто не знам. Знам само, че са отворени към света хора и че моите главни герои много приличат на тях. Дали това е рефлексът на дълго затворения човек, който изведнъж вижда свободата на избора си и не може да се нарадва, дали защото обича красотата и лъскавината, които извън България са в изобилие…
За непоколебимостта мисля същото, както за това което се е случило и при всички други народи, които преди нас са извървели подобен път. Убежденията до голяма степен се определят от условията. Ако не се променят убежденията, значи условията не се променят. Ако се променят условията, ще се променят и убежденията и то в най-скоро време.
Аз познавам много хора, които се насилиха да си променят убежденията, вярвайки на светлината, която идва отгоре, но скоро си ги върнаха по старите места. Просто защото светлината отгоре се оказа същата, а не с ново качество, както те очакваха. А продължението на темата е още по-сложно – а може ли въобще светлината отгоре да е различна? Това е въпрос с много продължителен във времето отговор.
