Ашли Одрейн: Длъжници сме на децата си

17.03.2021 Интервюта

Eдин покъртитетелен разговор за майчинството и творчеството с канадската авторка Ашли Одрейн

Романът ѝ The Push излезе на български като „Мракът в сърцето ми“ в превод на Александър Маринов-Санчо и неслучайно бе сред дългоочакваните заглавия на 2021 г. Трудно можем да повярваме, че е дебют, особено след като книгата попадна в класацията на „Ню Йорк Таймс“, но не заради нея потърсихме авторката. Впечатли ни експресивния ѝ монолог за ролята на майчинството, динамичната история и чистосърдечната гледна точка на жена, която се опитва да предпази семейството си от… едно от децата в него. Още по темата за злото, прикрито зад невинност, за изначалната вина и отговорността да си родител, разказва Ашли Одрейн в това интервю специално за Лира.бг. Връзката осъществихме благодарение на редактора на книгата Теменуга Пенчева.

– Мисис Одрейн, какво трябва знаят българските читатели за вас?

– Живея в Торонто, Канада и “Мракът в сърцето ми“ е моят дебютен роман. Започнах да го пиша през 2015-а веднага след като станах майка. По това време много мислех за очакванията на обществото към майките и колко често те не съвпадат с реалността, която преживяват доста жени. Сякаш не може да се говори откровено за трудностите и страховете на майчинството. А аз исках да надникна в тъмната му страна и затова създадох героинята си Блайд.

– Вярвахте ли, че книгата ще има успех и ще я продадете бързо?

– О, не, изобщо не мислех за това! Когато я започнах, синът ми беше на шест месеца и писането представляваше вид бягство – нещо съзидателно, което правя лично за себе си, за да обсъдя въпросите, които ме измъчват. Не очаквах, че някой изобщо ще ги прочете, и сигурно заради това създадох толкова мрачна книга, която навлиза в едни дълбоки страхове. Много по-лесно е да пишеш без задръжки, ако не очакваш публика. Работих по ръкописа близо три години, преди да го изпратя на литературни агенти (и родих още едно дете междувременно). Бях изумена и досега не мога да повярвам, че “Мракът в сърцето ми“ получи такова внимание, но същевременно съм благодарна.

– Засягате опасна тема – че дете може да извърши не по-малко тежко престъпление от един възрастен и да го направи умишлено. Срещали ли сте такива деца?

– Слава богу, директно не съм, но повече ме изненадват възрастните, които се срамуват от мисълта, че децата също могат да извършат невъобразими злини.Трудно е да допуснем, че собственото ни дете е способно на подобно нещо! И ако е, какво бихме направили? Ще продължим ли безусловно да го обичаме? Иска ни се да вярваме, че контролираме децата си, знаем как се държат, виждаме ги да растат пред очите ни… Но тази книга показва, че въобще не притежаваме властта, която сме сме си въобразявали, и е редно е да се запитаме, ние, като общество, не сме ли задължени на своите деца.

– Пред какъв психологически проблем застават вашите герои?

– В романа съпругът на героинята Блайд не схваща какво лошо вижда тя в дъщеря им Вайълет и си мисли, че притесненията ѝ са в резултат на дълго таено майчинско безпокойство, защото момичето изглежда нормално дете. Някои читатели ще повярват, че бащата всъщност е прикривал онова, което знае за дъщеря си, за да я защити. Той я обича и иска щастливо, процъфтяващо бъдеще за цялото семейство. Но ако Вайълет наистина е направила нещо ужасно, това ще подкопае представата му за живота из основи. Въпреки че романът показва една екстремна ситуация, много хора ще открият подобно чувство на несигурност в своето всекидневие и в собственото си семейство, ще разпознаят опасността – как изведнъж се срива всичко, за което са мечтали.

Много по-лесно е да пишеш без задръжки, ако не очакваш публика. Работих по ръкописа близо три години, преди да го изпратя на литературни агенти (и родих още едно дете междувременно)

– Дали майчинството е въпрос на лоша карма?

– Това е и един от въпросите, поставен “в сърцето на мрака“ – коя част от майчинството се учи, коя е инстинкт, естествен за жените. През целия роман Блайд влачи тежестта на миналото. Тя се чувства преследвана от житейския опит на майка си и баба си, и не знае дали би могла да прекъсне тази цикличност и сама да стане майката, която иска да бъде. Мисля, че мнозина, които израстват в тежка семейна среда, срещат трудности по пътя си като зрели хора. Тогава те или се стремят да са различни и внимават да не повторят същите грешки със своите деца, или продължават по стария начин с убеждението, че нямат шанс за промяна към по-добро. Блайд напълно осъзнава този проблем, а ситуацията при нея се усложнява и от съпруга ѝ, който не я подкрепя, защото за него майката и дъщерята трябва да са перфектни. И светът на моята героиня се оказва едно много изолирано и уязвимо място.

– Проблемът, за който вие говорите, се препоръчва от някои психотерапевти, които съживяват отминали семейни травми. Използвахте ли такива консултанти при писането на книгата и защо в хода на сюжета никой не помогна на вашата героиня?

– Тъй като аз не съм терапевт и нямам компетенцията да обсъждам подходи в лечението на поколенчески травми, се консултирах със специалист, най-вече за да съм коректна към чувствата на хората и насоката, в която се развива романа по отношение на психичното им здраве. Затова е интересно да видим как афектираната Блайд получава сила от една фамилна травма, въпреки че е трудно да се справи с нея. Да, повечето читатели биха се съгласили, че на жената ѝ трябва терапия, имайки предвид колко е страдала тя в съдбата си първо на дъщеря, после на майка. Едно лечение сигурно щеше да ѝ е от от полза, но ако я бях пратила на психотерапевт, на финала на книгата и самата Блайд трябваше да отиде другаде. Смисълът е да остане тук.

– Кажете ни от кои световни писатели сте се учили, какво обичате да четете?

– О, много са! Четенето е реалното образование за един писател и аз научавам по нещо от всяка книга, която чета. Обикновено ме привличат романи за съвременния живот на жените. Винаги съм харесвала имена като Мег Уолицър, Елена Феранте, Клеър Фулър, Брит Бенет, Меган Хънтър, Селесте Инг. Бих могла дълго да продължа да изреждам. Обичам да чета дебютни книги и да откривам нови гласове. Два от любимите ми дебюта през миналата година са Such A Fun Age от Кайли Рийд и Luster от Рейвън Лейлани. Харесам ли си нов автор, знам, че ще поискам да прочета всичко, което нататък се издаде от него.