Лира Литературно-рекламна Агенция
Лас Вегас е разтърсен от серия зловещи убийства. Уликите си противоречат, убиецът е необичайно дързък, а следите водят до задънена улица. Има само един човек, който може да влезе в главата на престъпника и да го спре.
Джесика Ярдли е готова да загърби кариерата си като прокурор и да започне нов живот далеч от града на греха. Когато е въвлечена в този последен случай, тя опитва да предвиди действията на извършителя.
Единственият, който може да ù помогне е бившият ù съпруг − безпощаден сериен убиец. Изправена пред опасността да се превърне в поредния кървав шедьовър, Джесика повежда разследването в неочаквана посока…
Виктор Метос е автор на повече от 50 романа, сред които, освен „Четвъртата картина“ , е и излезлият по-рано на български „Съпруга на убиец“ . Преди да започне писателската си кариера, той работи като прокурор и адвокат по наказателни дела. Номиниран е за награда „Едгар“, а от книгите му са продадени над милион екземпляра.
ОТКЪС
Ярдли отиде в дома на Ривър към един следобед. Чу смях от задния двор. Прекоси къщата и видя Тара, Стейси и две други момичета в басейна. От скрити тонколони навън се разнасяше музика, а на шезлонгите имаше храна и напитки.
– Здравей, мамо. Скачай, водата е чудесна.
– Не, благодаря, миличка. Само исках да проверя дали не ви трябва нещо.
– Искаш да кажеш, че си искала да провериш дали не сме съборили къщата или дали не сме поканили момчета, нали? – пошегува се Тара.
Джесика влезе вътре, затвори стъклената врата и погледна часовника си. Анджела беше излязла преди четиресет и пет минути и Джесика не знаеше кога ще се върне. Тя затвори очи и гърдите ѝ се стегнаха от безпокойство и напрежение. Не искаше да го прави, но знаеше, че все пак ще го стори.
Започна от спалнята.
Стаята беше елегантно обзаведена и изглеждаше още по-хубава на слънчевата светлина. Рамката на леглото беше черна, а чаршафите бяха от бяла коприна.
Ярдли влезе в дрешника. Повечето дрехи бяха на Майкъл. Дрехите на Анджела заемаха твърде малко място. Джесика прокара ръка по тях. Дръпна ги, за да види отзад. Същото направи и с дрехите на Майкъл. После провери тоалетката.
Увери се, че в спалнята няма нищо и отиде в кабинета на Закари малко по-нататък по коридора. Дървеният под беше застлан с красиви килими. Един старинен глобус стоеше пред библиотека от кестен, която заемаше цялата стена. В стаята миришеше на бор.
Ярдли разгледа книгите, но не видя нищо интересно. Имаше само научни заглавия, свързани с естествените науки и медицината, няколко справочника и малка колекция учебници по психиатрия. Едно от заглавията беше „Работна тетрадка за справяне с травми“. Ярдли я разгърна. Почти половината беше попълнена с молив. Почеркът приличаше на женски. На едната страница от пациента се искаше да напише кратко описание на това, какво възприемат сетивата ни, когато се борим с травмиращото събитие.
Тъмнината. Спомням си най-вече нея, защото никога не бях виждала такава тъмнина. Струва ми се, че не можех да кажа будна ли съм, или спя – толкова тъмно беше. Чувах различни неща, но не знаех дали са истински. И днес все още се събуждам с мисли за тази тъмнина. По дяволите, чувствам се като дете, но не мога да спя без нощна лампа, дори сега! Не мога да се събудя и да видя, че е тъмно, защото тогава просто не мога да дишам. Предполагам, че така би се почувствал човек, който се събужда на дъното на океана.
Ярдли затвори тетрадката. Обзе я силно чувство на вина, задето е прочела най-съкровените мисли на Анджела Ривър за най-големия ужас в живота ѝ.
Ривър се правеше на смела пред нея. Държеше се така, сякаш това, че е била отвлечена, не беше кой знае какво, и Ярдли се натъжи, защото Анджела очевидно не искаше да ѝ сподели каква болка изпитва. Може би един ден щеше да го направи. Джесика се надяваше да стане така, но това нямаше да се случи, ако беше права в подозренията си за Закари. Ако той наистина беше Палача и беше накарал Тъкър да я отвлече и убие, Анджела щеше да остане съсипана и никога нямаше да се съвземе. Ярдли по-добре от всеки друг разбираше какво изпитва Ривър.
Тя остави работната тетрадка и претърси бюрото на Закари.
Всички чекмеджета бяха отключени, но в тях имаше канцеларски принадлежности. Компютърът му беше защитен с парола. Ярдли завъртя леко глобуса и излезе от стаята.
В баните и стаите за гости също не откри нищо подозрително. Тъкмо се канеше да отиде в гаража, когато плъзгащата се стъклена врата към басейна се отвори и Ярдли чу, че Тара извика:
– Мамо?
Тя отиде при дъщеря си.
– Какво има, миличка?
– Какво правиш?
– Мотая се.
– Хм. Ами, трябва да отида до тоалетната.
– Ей там е, по-нататък по коридора.
Тара тръгна, оставяйки мокри следи по дъските на пода. Ярдли взе малко домакинска хартия и ги избърса. Изчака дъщеря си да се върне и излезе от кухнята. Прекоси къщата и отиде при вратата, която си мислеше, че води към гаража. Отвори още две врати, преди да налучка правилната.
В гаража имаше син седан „Линкълн“ и един мотор. Ярдли светна лампата. Гаражът беше чист и подреден. Всички инструменти бяха прибрани на етажерките и наредени по големина. По бетонния под нямаше мазни петна. Джесика забеляза вътрешния кабинет. Прозорците му гледаха към колата и мотора. Ярдли слезе по няколкото стъпала и прекоси гаража. Цялото помещение беше опасано с тезгях, подобен на бюро, върху което имаше компютър и два принтера. За разлика от кабинета на Закари, офисът тук беше мръсен и разхвърлян.
Ярдли прелисти няколко документа – бяха сметки и писма за кола, която Закари се опитваше да купи от Берлин. Рядък модел беемве. Ярдли видя втора врата. Натисна бравата, но беше заключена. Тя намери системата за отваряне на гаража. Вратата се плъзна по металните си релси и този звук я уплаши. Представи си, че Закари неочаквано се връща вкъщи.
Навън не се виждаха съседи, когато Ярдли най-сетне излезе на дневна светлина. Тя заобиколи гаража и едва тогава видя колко е голям – достатъчно, за да побере четири коли, че и повече.
От външната страна имаше само един малък прозорец. Ярдли се надигна на пръсти и надникна вътре.
Стаята зад заключената врата беше нещо като работилница, но в единия край имаше телевизор, кресло и масичка за кафе с разхвърляни празни бирени бутилки. Ярдли огледа цялата стая и очите ѝ се спряха на някакви предмети, покрити с черно платно точно до работния тезгях.
Върна се в къщата. В кухнята беше забелязала една дълбока купа, приличаше на азиатска и очевидно беше много скъпа. Беше пълна с ключове. Ярдли ги разрови. Бяха без драскотини, почти всичките неизползвани. Резервни ключове. Тя взе купата и отиде пак до кабинета в гаража.
Опита шест ключа, преди един, месингов и по-различен от останалите, да отключи вратата. Ярдли изчака няколко секунди и се ослуша, за да се увери, че Тара няма да влезе пак. После отвори вратата.
Работилницата беше пълна с прахоляк и инструменти. Освен прозореца, нямаше друга вентилация. Вратата беше на панта с пружина и се затваряше сама. Във въздуха се носеше тежка миризма на застояла пот. Ярдли щракна контакта за осветлението до вратата.
Работният тезгях беше осеян със стърготини. На рафтовете до него бяха оставени няколко дърводелски проекта – за кадилница за тамян и бастуни от бамбук.
Ярдли заобиколи тезгяха. Платното, което беше видяла през прозореца, беше дебело като одеяло и покриваше голям правоъгълен предмет. Ярдли махна платното.
Беше една от картините на Сарпонг.
