Захари Карабашлиев: Политиците внушават. Писателите трябва да разказват и вълнуват

23.02.2021 Интервюта

„Опашката“ е роман за атрофията на човешкото на фона на един израждащ се свят

За поредна седмица романът на Захари Карабашлиев „Опашката“ зае първо място в класацията за художествена литература на „Хеликон“. Освен че разказва една болезнена антитутопия за времето на нова пандемия, с хаотични протести и задкулисна политика, тази книга блестящо иронизира нашенеца, който се бори със своите демони вкъщи, докато пак е на опашката на Историята. Да се смеем или да страдаме с него − това искахме да разберем от писателя Захари Карабашлиев.

– Господин Карабашлиев, още в романа си „18 % сиво“ заложихте идеята, че „сърцето е животно“. Кое ви накара да я развиете по този краен начин в „Опашката“?

– Нямам представа. Най-вероятно импулса да търся нещо различно във всяка следваща своя книга, да търся границите…

– Въпреки кафкианския мотив за жена с опашка, книгата ви разгръща тежка социална картина на фона на протести и избори. Нарочно ли не изразявате конкретна политическа позиция?

– Моята позиция е позицията на хуманизма. Тя е често несъвместима с политическите вечно менящи се жалони, както и с партийното поведение и дисциплина Така съм устроен.

– Откъде идва проблемът − че главната героиня игнорира опашката си, а нейният мъж я драматизира?

– Тя (Невена) просто не вижда опашката си като проблем. Това е проблем за Павел, както и за всички останали. И оттам идва конфликтът.

– Ако Павел е събирателна фигура на писателя − интелектуалец, не е ли тъжно, че той е толкова манипулируем, че се оказва по-голям мутант, отколкото жена му с опашка?

– Не знам дали е събирателен образ на интелектуалеца, по-скоро е човек като всички останали. Можеше да е и счетоводител или хирург. Той е герой в тази история и съм изследвал неговото поведение, влязъл съм в неговото съзнание, стремежи и болка… просто познавам неговия свят по-добре от този на счетоводителите или лекарите.

– Защо напоследък болката започна да придава стойност на живота ни?

– Болката е най-категорично напомняне, че сме от плът, която боли, и кръв, която се пролива, че сме материални, че животът ни е крехък и кратък… У нас се отрича (освен всичко останало) и наличието на проблем с различността. За огромен сегмент от населението ни — жената още не е “като човека”, малцинствата са обект на омраза, страх и присмех.

– Една журналистка ви обвини, че сте заимствали идеята за „Опашката“ от руския филм „Зоология“. Как ще отговорите?

– Нелепо е да отговарям на този въпрос и да го легитимирам. Утре някой ще реши да ме обвини, че съм задигнал идеята за опашката от “Жената-котка”, от скандинавската митология, славянския фолклор, или от изображенията на египетските пирамиди.

– Уроборос – змията, захапала опашката си, символизира цикличността, и сюжетът ви затваря събитията в кръг, от който сякаш няма измъкване. Това ли искате да внушите?

– Не искам да внушавам каквото и да е — това би било спекулативно и “намамено”. Опитал съм да разкажа една история — тя трябва да вълнува, да замисля, да увлича, да те гневи и разсмива, да те разнежва и ядосва.

Не е задача на писателя да “внушава”. Политиците внушават.

Писателите трябва да умеят да разказват и вълнуват.