Начало / Интервюта / Николай Русев: Никак не е трудно да разплачеш хората, аз предпочитам да се смея

Николай Русев: Никак не е трудно да разплачеш хората, аз предпочитам да се смея

По коридорите на властта със смях ни води Николай Русев

Niki Rusev Kozidor
Неговият роман
„Козидор“ бе оценен от журито на Наградата Хеликон, което му даде номинация за 2020-а година, а на нас повод да надникнем през ключалката на един въображаем хотел, наречен на своя собственик. Странното му име и лудите истории са такава комедия на абсурда, че откъдето и да ги погледне човек, се убеждава – всички пътища водят към аварийния изход на хумора, и той ражда все по-талантливи хора у нас. При Николай Русев има и друга подробност – авторът наистина е генерален мениджър на реномиран столичен хотел, който в случая нека остане в сянката на хубавата му книга.

– Господин Русев, със задна дата – поздравления за номинацията за Наградата Хеликон! Въпрос в стила на „Козидор“: „Да не би да подкупихте журито с по някой спа уикенд?“ :)

– Бързам да благодаря най-сърдечно за поздравленията и моментално отговарям на въпроса: „Ако по-рано знаех за съществуването на тези номинации и за това, че има жури, което награждава, нещата щяха да се развият по съвсем друг начин. Със спа уикенд бих корумпирал някой проверяващ, например в случай че открие нещо нередно. Многоуважемото жури щеше да се наслаждава на далеч по-специално отношение: шоколадови терапии, гурме изкушения, маникюр, педикюр, изобщо кой каквото иска. Лично щях да завивам всеки един негов член нощем, за да не настине :)

– Сега сериозно, защо хумор? Имате опит в сферата на хотелиерството, не ви ли изкуши един социален роман за проблемите на бранша и на хората, които работят в него?

– Когато въпрос бива отбелязан като сериозен, се чувствам длъжен да опитам да отговоря сериозно. Аз не само имам опит в хотелиерството, а почти целият ми съзнателен живот е свързан с тази професия. За съжаление от доста време в общественото съзнание се налага един доста отрицателен образ на хората от бранша. Слага се един знак за равенство с незаконното строителство, прането на пари, „еврокъщите за гости“ и прочие, така че първата асоциация да са всички безобразия, на които сме свидетели. Добрият пример го няма. Той сякаш не е интересен. Много рядко ще чуете или прочетете за реални предприемачи, за отдадени професионалисти, за иноватори и визионери, за всички онези стотици хиляди, които денонощно се трудят и се борят за хляба си.

Тези хора бяха сред първите жертви на случващото се. Знаете ли какво е усещането да гледате как пред очите ви се разпада всичко, което сте градили дълги години? Как вятърът отнася всичките ви усилия в нищото? Тук не говорим за проблеми или за криза, а става въпрос за пълна катастрофа, за много разбити съдби и човешка трагедия.

Баба ми, светла и памет, щом започвахме да се шегуваме с нея и склерозата ѝ, често повтаряше: „Смейте се, смейте се! По-добре да се смеете, отколкото да плачете!“ Животът ни изобилства от тъга и лоши неща. Поводи за плач, колкото щеш. Никак не е трудно да разплачеш хората. Аз обаче предпочитам да се смея. Смехът е добротворна, велика сила, опора в най-тежките моменти и ако изгубим и него, няма да се отличаваме особено от бройлерите в птицекомбината.

– Вие сте написали книгата си първо на руски и сам сте я превели на български. Трябваше ли да правите промени в текста, съобразявайки се с чувството за хумор на две различни читателски аудитории?

– Преводът се оказа много деликатна работа. А да превеждаш себе си пък – изобщо не си е работа. Нито авторът доволен, нито преводачът. Добре, че баща ми (преводачът и поет Райчо Русев-Райсън, б. инт.) се намеси в това личностно раздвоение като справедлив арбитър. Разказа ми как се случило да превежда втората част на книга, първата част на която вече била преведена от Атанас Далчев („Повест за Настрадин Ходжа”, Хр. Г. Данов”, 1983). От искрено уважение към големия майстор, по-скоро страх от сравнението с него, той много подробно проследил (както се казва на чист български – „прощудирал”) превода на първата част. Оказало се, че Далчев превежда духа, а не буквата. Той затова е Далчев. Пак от баща ми съм чувал, че е срещал стари книги, на които вместо „преводач” пише „побългарил”. А на една даже пишело „понашил”, направил я наша. В случая с „Козидор”, стремежът беше да не личи, че е превод. Дали успешно – това е друг въпрос.

Ако по-рано знаех за съществуването на тези номинации и за това, че има жури, което награждава, нещата щяха да се развият по съвсем друг начин

DSC07299

– Хибрид от какво е този Козидор на родна почва?

– Изобщо няма да отговарям на това питане. Представям си препотени и измъчени кандидат-студенти как развиват зададената тема, а преди това са изчели тонове критика по въпроса:)

– Добре, ако хотелът му е малък модел на държавата, защо се смеем на думите, с които той управлява: „Аз на всички давам възможност“?

– Козидор използува тези думи, когато не знае какво да каже, когато иска да предаде възможно най-дълбокия смисъл на престоя си на земята или когато наистина вярва, че дава възможност на всички.
От устата му звучи абсурдно, изпразнено от съдържание и най-вече няма нищо общо с реалността. Не се отличава особено от речите на кмета на измисления град Самин. Той, ако си спомняте, притежава списък със двайсетина заучени, добре звучащи политкоректни фрази, които комбинира на случаен принцип. Може да говори с часове, без да каже нищо. Важното е да звучи загрижено, успокоително, компетентно и демократично.

Хората са се наслушали на кухи слова. Този „новговор“ ни залива от политици и медии непрестанно. Няма как да има доверие там, където нещата не се наричат с истинските им имена.

– Встрани от книгата, как гледате на тайните партита насред пандемията в хотели и къщи за гости? Виждате ли в тях абсурдни случки, достойни за нов роман?

– Знаете ли, тази пандемия, освен че ограби труда на такива като мен, за съжаление отне и живота на приятели и колеги. В този смисъл, се предполага да осъдя и тайните партита и нелегалните сватби, рожденни дни и кръщанета, наричайки участниците в тях безотговорни престъпници срещу мерките за ограничаване на заразата.

Няма да го направя.

Човечеството е преживяло далеч по-големи сътресения и хората не са спирали нито да общуват помежду си, нито да раждат деца, нито да празнуват. В затишията на най-кръвопролитните сражения, войниците са пеели песни и са танцували.

По-страшно е друго – това, което се прокрадва и наднича от мъглата. Казват ни да се крием по домовете си, да не се ръкуваме, да не се прегръщаме, да се възмущаваме от тези, които празнуват. Добре, представете си, че се скрием и някак оцелеем. Представете си как отместваме пердето, за да погледнем навън. Дали ще ни хареса това, което ще видим тогава? Какво ще е останало от света, който „спасяваме“? Това „ново нормално“, което се опитват да ашладисат в живота ни, определено ме плаши.

Що се касае до нов роман – той е почти готов. По свой начин, засегнах някои от тези теми. В него главен герой е Сотир Пазвански, директор на балнеологията в малко градче. Основното, което читателите трябва да знаят за него е, че живее на осветена улица, притежава равен парцел и марули в градината! Останалото нека бъде изненада, надявам се, приятна.

Разговора води Людмила Еленкова

Богато разнообразие от над 35 000 заглавия.
Поръчай добри книги от Helikon.bg!

Прочетете още

Version 2

Василка Николова: Българската история е свързана с Античността и Ренесанса в Европа

„Клеймото на гения“ е исторически трилър, пропит от знания и любов към изкуството Автор на …