Лира Литературно-рекламна Агенция
По книжарниците вече можете да намерите „Против изборите: В защита на демокрацията“от Давид ван Рейбрук – диагноза за състоянието на демокрацията по света и призив за цялостно преосмисляне на ефектите от популизма, непрозрачността и технокрацията върху съвременните общества.
Западната цивилизация, закърмена с реториката на Уинстън Чърчил –„Всъщност демокрацията е най-лошата форма на управление, с изключение на всички останали форми, опитвани някога.“ – е свикнала да вярва, че демокрацията е отговорът. Но тогава какъв е въпросът?
Демокрацията като форма на управление съществува от повече от две хилядолетия, още от люлката си в Древна Атина. За някои демокрацията е символ на отнет идеал, вечен стремеж за обществата от бившия Източен блок. В името ѝ са водени войни, за да бъде тя наложена като форма на управление на недемократични общества. Но демокрацията днес е много различна от първоначалната идеология, изповядвана от нейните създатели.
Давид ван Рейбрук ни повежда по стъпките на дълбокомислено и провокативно изследване, което смесва история, култура и политика, за да очертае нов начин на възприемане на демокрацията.
Ван Рейбрук развенчава дълбоко вкорененото схващане, че изборите са основата, върху която демокрацията е построена, и че без тях тя не би могла да съществува. Театърът на празните и недобронамерени обещания на кандидатите, корупционните практики, които изборният процес създава – всичко това подронва доверието в демокрацията. Живеем в опасно време, в което широкият интерес към политиката расте, за сметка на доверието в народните представители, в институциите, дори в самия демократичен процес. И докато отъждествяваме изборите със самата демокрация, тези проблеми пускат корени в цялото ни общество.
В навечерието на парламентарни избори у нас „Против изборите: В защита нa демокрацията“ не е политическа история, а концепция, предмет на дебати и повод за осмисляне. Преведена на 18 езика и преиздадена над 12 пъти само в родината на нидерландеца Ван Рейбрук, книгата е призив за реформа, който дори да не дава всички отговори, задава правилните въпроси.
„Този иконоборчески труд не би могъл да излезе в по-подходящо време… Той демонстрира как вместо да пазят нашето право на самоопределение, изборите всъщност пречат на демокрацията.“
Карън Армстронг
ОТКЪС
I. СИМПТОМИТЕ
Ентусиазъм и недоверие: парадоксът на демокрацията
Нещо странно се случва с демокрацията – като че ли всеки копнее за нея, но вече никой не ù вярва. Макар че допиталите се до международните статистики ще установят, че все повече хора се застъпват за демокрацията. През последните няколко години е проведено Световно изследване на ценностите, мащабно международно проучване, в рамките на което са анкетирани повече от 73 000 души от 57 страни, чието общо население представлява 85% от населението на света. На въпроса дали демокрацията е добър начин за управление на държавата, 91,6% от запитаните отговарят положително. Делът на световното население, благоприятно настроен към демокрацията като концепция, никога не е бил толкова голям, колкото днес.
Толкова ентусиазъм е направо впечатляващ, най-вече поради факта, че само преди седемдесет години демокрацията е била в особено лошо състояние. Вследствие на фашизма, комунизма и колониализма, в края на Втората световна война в света има само дванадесет напълно развити демокрации.Постепенно числото започва да се увеличава и през 1972 г. свободните и демократични държави са вече 44. До 1993 г. този брой нараства до 72. Към настоящия момент изборните демокрации са 117 от общо 195 държави, като всъщност 90 от тях могат на практика да бъдат определени като свободни държави. Никога досега историята не е познавала толкова много демокрации и никога досега тази държавна система не е имала толкова много привърженици.
И все пак ентусиазмът намалява. Същото това Световно изследване на ценностите разкрива и това, че в целия свят значително се увеличават призивите за силни лидери, „които да не се занимават с избори или с парламента“, като в същото време доверието в парламенти, правителства и политически партии е исторически ниско. Сякаш хората харесват идеята за демокрация, но не и нейното практикуване, или поне не в настоящия ù вариант.
Този обрат е отчасти и за сметка на младите демокрации. Десетилетия след падането на Берлинската стена, разочарованието в различни страни от бившия Източен блок е особено голямо. Нито пък изглежда Арабската пролет навсякъде да е предвестник на демократично лято, а дори в страните, където са се провели избори (Тунис, Египет), мнозина откриват тъмните страни на новия ред. Тази констатация е горчива за хората, които за първи път се срещат с демокрацията и откриват, че на практика тя е далеч от идеала, особено когато демократизацията е придружена от насилие, корупция и икономически упадък. Но това не е единственото възможно обяснение. Дори и утвърдените демокрации все по-често се сблъскват с чувството на съмнение и несигурност и никъде парадоксът не е бил толкова поразителен, колкото в Европа. Въпреки че концепцията за демокрация има своите исторически корени именно тук и все още може да разчита на масова подкрепа, доверието в действителните демократични институции видимо намалява. През есента на 2012 г. Евробарометър, официалната изследователска агенция на Европейския съюз, отбеляза, че само 33% от европейците все още се доверяват на Европейския съюз (през 2004 г. този дял е 50%!). Доверието в националните парламенти и правителствата е още по-ниско, съответно 28 и 27%. Тези резултати са сред най-ниските от години насам. Днес между 65 и 75% от хората не се доверяват на най-важните институции в тяхната политическа екосистема. И въпреки че известен скептицизъм е съществен компонент на критичното гражданско самосъзнание, основателен остава въпросът колко широко разпространено може да бъде това недоверие и в какъв момент здравият скептицизъм се превръща в откровено отвращение.
Неотдавнашните резултати дават добра представа за това как недоверието се просмуква и се разпространява в цяла Европа. То не се ограничава само до формалната политика, но обхваща и обществени услуги като поща, здравеопазване и железници. Доверието в политиката е само част от по-широкия спектър от възприятия и опит. Но ако се спрем на демократичните институции, става ясно, че политическите партии са посрещани с най-голямо недоверие (те получават средно 3,9 от 10 възможни точки от гражданите на ЕС), следвани от правителствата (4 от 10), парламентите (4,2 от 10) и медиите (4,3 от 10). Впрочем недоверието е взаимно. През 2011 г. нидерландският изследовател Петер Кане представя интересна статистика за това как политиците в Хага гледат на нидерландското общество. 87% от управляващия елит в Нидерландия възприемат себе си за иновативни, свободолюбиви и международно ориентирани, но 89% от същата извадка са убедени, че народът е по-скоро традиционен, националистически и консервативен. Политиците следователно считат, че като цяло гражданите се придържат към други, по-ниски ценности според тях и няма причина да вярваме, че картината е различна другаде в Европа.
Но нека се върнем обратно към гражданина, за чието нарастващо недоверие често споменавано обяснение е „апатията“. Индивидуализацията и консуматорството са притъпили критичната и решителна ангажираност на гражданина до степен, че вярата му в демокрацията се е превърнала във вяло равнодушие. В добрия случай в наши дни той се люшка между безразличието и желанието да превключи канала, ако стане дума за политика. Гражданинът „е абдикирал“, се казва в такива ситуации. Това обаче не е съвсем в съответствие с фактите. Да, мнозина проявяват слаб интерес към политиката, но така е било винаги. Категорично е, че спадът на интереса не е отскоро. Напротив – изследване показва, че интересът към политиката в последно време нараства в сравнение с преди: хората обсъждат политиката с приятели, семейство и колеги повече сега, отколкото в миналото.
Оказва се, че вълна от апатия няма, но трябва ли това да ни успокои? Надали. Ера, в която интересът към политиката нараства, но доверието в нея спада, носи винаги нещо експлозивно. Така нараства пропастта между това, което гражданите мислят, и онова, което те виждат, че политиците правят; между това, което те смятат за жизненоважно, и това, което според тях държавата пренебрегва. Резултатът е чувство на неудовлетвореност и раздразнение. Какво означава за стабилността на дадена държава, ако все повече граждани внимателно следят действията на една власт, на която все по-малко вярват? Колко презрение и присмех може да понесе една система? И все още ли е само насмешка, сега, в наши дни, когато всеки може да изразява и споделя своите страсти и мнения онлайн?
Живеем в свят, противоположен на този от 60-те години. Тогава е било повече от нормално обикновената селска жена да бъде напълно апатична към политиката и в същото време – да има пълно доверие в нея. Социологически проучвания показват, че същата тази селска жена се е чувствала спокойна и уверена, а наличието на подобно доверие е било характерно за голяма част от Западна Европа по това време.
Мотото тогава е било: апатия и доверие. Сега е: ентусиазъм и недоверие. Бурни времена са.