Лира Литературно-рекламна Агенция
Иван ГОЛЕВ
В излезлия наскоро роман на Джон Гришам „Време за милост” прочетох следното: „В четвъртък съдия Нуз свика заседание по делото „Джейк Бриганс срещу окръг Форд“. Главната съдебна зала беше почти празна. Петимата настоятели седяха заедно на първия ред, скръстили ръце пред гърдите с видимо раздразнение, и измерваха Джейк с гневни и враждебни погледи. Бяха опитни политици, които управляваха окръга от години и без почти никаква промяна на постовете си. Всеки беше от конкретен район, нещо като малко феодално владение, където господарят разпределяше договори за ремонт на пътища, покупки на оборудване и работни места. Не бяха свикнали никой да им разпорежда, дори съдия.”
Зяпнах. Чета отдавна Гришам, харесвам го, защото без излишен патос представя една реалистична Америка с всичките ѝ хубавини и кусури. Да не говорим за съспенса в книгите му. Но при тези изречения бях като треснат: а бе, това за там ли го е написал или за тук? Нима и в тази държава, към която всички гледаме хипнотизирано като кривокрак ученик – даскала по физическо, е същото?
Значи, ние тук, в най-честните си помисли се възмущаваме как разни типове са завзели определена територия, област, сфера – и колят и бесят? Те решават кому да дадат строежа на шосето или санирането на блоковете с нагласена обществена поръчка, от коя фирма да се закупи оборудването, кой да бъде назначен на един или друг пост, бизнесът на кого да бъде смачкан и на кого – подкрепен, изобщо, дърпат конците на всичко в своя и на партийно-финансовото им обкръжение изгода, но ние искаме да променим това? Протестираме или чакаме избори, за да ги спрем, да ги заменим с честни, читави хора, които да служат на обществения интерес, не на личния си, да заживеем и ние като гражданите на „белите” страни, като в Америка… И хоп, ей ти го убиецът на всичко детско в нас, Гришам!
Казва ни: „О, вий кои престъпяте тоз праг, надежда всяка тука оставете…” Не се хабете, и при нас е същото. И в Европа е така, и в Латинска Америка, Азия, Африка, и по островите, и по полюсите, и където се сетите. Нищо няма да постигнете, само се палите. Само си изпускате парата, сменяте си оглавника с нашийник, а него – с електронна каишка с джипиес. Откак свят светува, стадото си харесва някого да ги води на паша и водопой, да ги пази от гръмове и мълнии, а в замяна те са длъжни да вдигат опашката и да чакат благоволението му.
Премахнато било робството? Крепостните селяни вече били свободни? От всекиго според възможностите, всекиму според потребностите? Равенство на всички граждани пред закона и равен достъп до властта? Дрън-дрън! В човешкото общество има извечни структури, още от пещерата, та до ден-днешен, без които всичко ще се разпадне.
В мравуняка как е? Работничките, с недоразвити полови органи, се грижат за яйцата и ларвите, строят и поддържат общия им дом, събират вътре листа и храна. Войниците го пазят с големите си челюсти, че и с отрова. Търтеите се занимават с оная работа – появяват се през брачния сезон и умират скоро след това. И накрая, но не по значение, са женските, наричани още царици. Те снасят до 30 000 яйца на ден и живеят няколко години, докато работничките рядко изкарват и една.
И при пчелите е нещо подобно. Разликата между тях и нас, ако изобщо я има, е какво става с меда. Кой се трепе за него и кой се блажи. Колкото до недоразвитите детеродни органи на мравките-работнички, дали пък богът им, който ги е създал, не им е праснал някоя дълготрайна ваксина, та да не се роят без мярка?…
Откъде тръгнах, къде стигнах. Ще взема да спра с тоя Гришам! Само ме отчайва.
А вас?
