Лира Литературно-рекламна Агенция
Юлия ПЕТКОВА
Излизането на романа с мистериозното заглавие „Зелен е…“ у нас едва ли е било замислено като жест в памет на Павел Виликовски, който напусна света на живите в началото на 2020-а. Но съдбата е известна с иронията си, а той е искрящ майстор на пародията и комичния абсурд.
„Зелен е…“(1989) с основание се счита за постмодерен шедьовър в жанр бурлеска и е конструиран като монолог на един бивш шпионин, чийто адресат са най-малко двама души. От една страна, героят се обръща към свой някогашен любовник, полковник от контраразузнаването. Другият му слушател е безименен младеж, който не проронва нито дума до края на книгата. Шпионинът изповядва спомените си, но тази изповед е сатанински изопачена и перверзна – то е като да четете Артур Кьостлер, пренаписан от Бекет. Сложете в сметката духовитостта на Бохумил Храбал и великодушното презрение на Карел Чапек към култиваторите на образи и идеологии и ще придобиете известна, макар и мъглява представа за това, което ви очаква. Жертва на горчивия присмех на автора става не една нация – румънците, австрийците, французите, швейцарците…, няма милост и за древните гърци. Все пак почетно място в това самоотвержено окарикатуряване се полага на словаците. А когато българин с критично мислене и порядъчно чувство за самоирония чете редове като тези по-долу, няма как да не припознае сънародниците си в тях. Как се е заблудил бедният Виликовски! Само си е въобразявал, че пародира словаците:
Една психически и физически трудна мисия ме очакваше в един забутан край на света. Не знаете къде е Словакия? Дори не се учудвам. Бих казал, че това е забравен от господа край, ако бях сигурен, че господ някога е знаел за него… Интегриран заден двор на интегрална Европа.
Е, да, словаците, народ нещастен, хилядолетие страдал под чуждо иго и виел от мъка… знаете ли как се вие от мъка? Измежду всички европейски народи точно словаците усвоили старата мъдрост на Конфуций: ако не можете да се опазите от изнасилване, легнете спокойно и му се насладете колкото можете повече…
Всички народи искат да изорат дълбока бразда в Историята на човечеството, да надскочат себе си, но не са стигнали и до глезените си, единствено словаците, благословени божии чеда, виждат смисъла и целта на своето съществуване в простия факт, че ги има.
Епизодът с бившата краварка и бъдеща доцентка Стела 2, с която бившият шпионин е поддържал „междучовешки отношения“, е бравурно хрумване. Такъв мизансцен не е по силите на никой днешен шарлатанин, нито дори на самия живот, той може да е дело единствено на писател с дръзка експресия и свободно съзнание. Впрочем краварката може и да няма душа, защото душата на тази книга е в поразителните асоциативни скокове. В кръшното изобилие от намеци, анекдоти и препратки, действителни и измислени личности, налудничави ситуации и още по-налудничави тълкувания. Кой е младежът късметлия, към когото се обръща разказвачът, става ясно на последната страница, където полковникът ще извика „Зелен е конят на живота!“ и ще изцвили весело – вероятно редом с теб, читателю, защото тази книга действително може да накара човек да цвили от смях…
Роден през 1941 г., Павел Виликовски е сред най-ярките фигури в съвременната европейска проза. Представител на силно поколение писатели, които се появиха през 60-те години на миналия век и трансформираха из основи словашката художествена словесност, той излезе на преден план едва след 1989 г., когато отпаднаха ограниченията на комунистическата цензура. Творби като „Автобиография на злото“ (2009), „Куче на пътя“ (2010) и „Краткотраен сняг“(2014) са приветствани заради хапливото остроумие и меланхолията, но преди всичко заради блестящия, ясен и безмилостно точен език. Освен като писател, Виликовски се изявява като редактор и преводач – превеждал е Джоузеф Конрад, Кърт Вонегът, Малкълм Лоури, Вирджиния Улф, Уилям Фокнър. Той е единственият словашки писател, печелил два пъти най-престижната национална награда за литература „Анасофт Литера“.
Българското издание на „Зелен е…“ е в превод на Донка Нейчева.
